9. Неуместна определеност и човешки истории
Нашата човечност и цивилизованост са притиснати от различни страни. Една от тези страни формално е философска. Това е, че наследството на съчетанието от революции в науката, философията и религията са оставили твърде малко място за мислене относно нашата човечност, която не е обеднена, опредметена, отчуждена или окаяна. Би било глупаво и в несъответствие със собствената ми критика, да мисля за психоанализата като за нещо напълно извън тези традиции, тъй като Фройд е мислел за себе и като за учен, бил е философски изтънчен, съсредоточен върху индивида в семейството и е бил наследник на юдео-християнската традиция. В действителност два от най-интересните творби, които го тълкуват (и двата редовно преиздавани) са Фройд: Умът на Моралиста (1960) на Филип Рииф и Фройд и Еврейската Мистична Традиция (1958) на Дейвид Бейкън. Споменавам тези изследвания, загрижен съответно за централните роли на морала и Юдаизма в неговата работа, за да не се мисли, че при Фройд доминира линията на сциентизма. Аз виждам неговата работа както нещо дълбоко принадлежащо към тази култура и изтъкана от научни, философски, хуманистични, морални и религиозни нишки.
Моята цел в предшестващите глави беше да изследвам начините, по които мислим за вътрешния свят, с надеждата да помогна да направим тези наши начини по-сродни, по-просторни, по-конструктивни и по-обнадеждаващи. Но дори когато се опитваме да освободим нашите представи от опредметяващия сциентизъм, ние се натъкваме на онова, което Фройд би нарекъл реализъм, но което, поне аз чувствам като краен песимизъм. Все пак, ако това е реалистично, наш дълг е да знаем срещу какво сме изправени. Това е втората посока, от която идва изграждането на нашата човечност и цивилизованост. В заключителната част на втора глава казах, че по-лошото предстои при Бион и други клайнианци, и търсих да добавя тази гледна точка в глави пета, шеста и седма, в които съм характеризирал онези сили, които ограничават и свиват психичното пространство и така елиминират или замърсяват нашата способност да живеем конструктивно, щедро, с надежда.
Казано просто, Бион и други последователи на Мелани Клайн твърдят, че примитивните, психотични процеси играят много по-голяма роля в нашия живот – особено в групи, институции и в културата – отколкото става ясно от класическия Фройдизъм. Това е друг начин да се каже, че примитивното никога не е преодоляно докрай. Би могло да се каже, че същината на Фройдистката позиция е, че укрепленията на цивилизацията са изградени за да държат на безопасно разстояние нещо, което е доволно лудо, не благодаря: полиморфно перверзната сексуалност, и в частност, кръвосмешението. Но Клайнианската позиция слага ударение върху нещо още по-примитивно и твърди, че голяма част, ако не по-голямата част, от нашето групово поведение и институцонално устройство са доста специфично и изящно замислени, за да избягват съзнателното преживяване на психотична тревожност. Нещо повече, всеки момент съществува заплаха от пробив на психотичните процеси. Тъй като структурата на групите и институциите образува голяма част от разширения смисъл на култура, който очертах в глава втора, тези открития трябва да бъдат интегрирани в психоаналитичните идеи за “високата” и популярната култура.
Както видяхме, психоаналитичните писатели, които имат да кажат най-много за тези неща са Бион, Елиът Джейкс и Изабел Мензис Лит. Голяма част от тяхната работа е била възхитително обобщена и представена в Какво се Случва в Групите на Р. Д. Хиншеллууд, а пък неговият Речник на Клайнианската Мисъл предоставя най-добрият единичен източник за разбиране на Клайнианските понятия. Едно полезно обобщение на този начин на мислене, който ясно показва как той се свързва с писанията на Фройд върху групите и културата, е заключението на приноса на Бион към книгата, от която е била изключена статията на Уиникът върху преходните явления, Нови Посоки в Психоанализата: Значението на Ранния Детски Конфликт за Поведенческия Модел на Възрастния (Klein et. al., 1995). Есето на Бион “Групова Динамика: Преглед” обобщава неговата пионерската работа с войници по време на Първата Световна Война, която той провежда в Института за Отношения между Хората Тависток. Няма да е преувеличение да се каже, че то полага основите на традицията на работата върху “груповите отношения”, която е вдъхновила (наред с други приноси) над двадесет институции по целия свят, например, Института Граб, Института А. К. Райс, Австралийския Институт за Социална Администрация.
Идеята на това есе бе извлечена от серия от статии, които той събра в своята класическа книга, “Опит в групи” (1961) и която бе описана и цитиране по-горе (p. @). Той завършва есето си с думите: “Да повторим накратко: всяка група от индивиди, която се е събрала за да върши работа, показва групова активност, която е психична активност, предназначена да придвижи наличната задача (Bion, 1955, p. 476; 1961, p. 188). Мисля си за онези хора, които функционират в границите на цивилизованото поведение, сублимират, изпитват вина, справят се с нея. Но лустрото на цивилизацията е по-тънко и по-уязвимо, отколкото сме си мислили. Груповите процеси извикват психотични тревожности, спадащи към примитивни отношения с частични обекти и са “източникът на емоционалните нагони към цели, напълно различни както от явната задача на групата, така дори и от задачите, които биха изглеждали подходящи на възгледът на Фройд за групата като основана на семейната група” (Bion, 1955, p. 474).
Сега ще скицирам трите основни допускания на Бион, но тяхното изследване не е част от моята цел. Засега се концентрирам върху вида и нивото на чувства и техните отношения с класическите Фройдистки идеи за вътрешния свят. Първото основно допускане е зависимост: “че групата се е събрала за да бъде поддържана от лидер, от когото зависи захранването й, материално и духовно, и защитата й (p.144). Основно допускане сдвояване включва месианска надежда, че нещо или някой все още нероден, все още неприсъстващ или все още невстъпил в ролята си, ще спаси групата “от чувствата на омраза, разрушителност и отчаяние, нейните собствени или на друга група, но за да се случи това, очевидно месианската надежда никога не трябва да се изпълни” (pp. 446-8). Третото основно допускане е бой или бягство: “че групата се е събрала за да се бие с нещо или да избяга от него” (p. 448), емоции, подходящи за светкавична физиологична реакция на симпатичната нервна система, активизирана от адреналин. Той твърди, че “паническото бягство и неконтролираното нападение в действителност са едно и също” (p. 469). Мензис Лит коментира, че “общото между тях е масивното разединяване и проективна идентификация, загубата на индивидуална обособеност или деперсонализация, свиване на ефективния контакт с реалността, липса на вяра в прогреса и развитието чрез работа и страдание” (Menzies-Lyth, 1959, p. 21).
Бион подчертава, че това в никакъв случай не са доброволни, съзнателни реакции: “Участието в дейности в режим на основно допускане не изисква обучение, опит или духовно развитие. То е спонтанно, неизбежно и инстинктивно…” (Bion, 1955, р. 449; cf. p. 458). Всички основни допускания включват лидер, но не е необходимо това де е личност; може да е идея или неодушевен обект (p. 450). Когато “лидерът” е личност, той или тя “е в същата степен творение на основното допускане, в каквато и всеки друг член на групата… Загубата на “индивидуална обособеност” се отнася за лидера на групата в същата степен като за всеки друг – факт, на който навярно отчасти се дължи позьорството, на което са склонни водещи фигури” (p. 467).
Тези защитни действия произтичат от групови процеси, които водят индивидите към регрес. Отново, той поставя основното ударение върху примитивността на реакциите: “От това описание ще стане ясно, че основните допускания възникват като формирования, вторични спрямо една изключително ранна първична сцена, разработена на ниво частични обекти, и асоциирана с психотична тревожност и механизми на разединяване и проективна идентификация… характерни за параноидро-шизоидната и депресивна позиции. Интроекцията и проекцията на групата, която е ту плашещият изследовател, ту плашещият обект на изследване, формира значителна част от картината и допринася за объркването на сцената, освен ако не бъда разпозната като много активна” (p. 457).
В моята критика на Фройдовия редукционизъм аз оплаках неговия мощен редукционизъм на груповите, социални и културни явления до семейните и до взаимодействията между ида, егото и суперегото. Бион споделя възгледа на Фройд, но настоява, че истинските източници лежат дори по-дълбоко в индивида, като е посочено по-горе. Тук, в бележка под линя, която отчасти предусеща неговите заключения, той добавя, че “има аспекти на груповото поведение, които изглеждат странни, ако липсва разбиране на работата на Мелани Клайн върху психозите” (p. 496).
В следващата глава на Нови Насоки, “Социални систими като защита срещу персекутивна и депресивна тревожност”, Елиът Джейкс заимства от клайнианските идеи в контекста на своето изследване върху индустрията. Той започва като коментира че “много социални явления показват поразително съответствие на психотични процеси при индивидите”; че “институциите се използват от техните отделни членове да възпроизведат индивидуалните защитни механизми срещу тревожност, и в частност срещу преповтарянето на ранните параноидни и депресивни тревожности”; че механизмите на проективна и интроективна идентификация оперират в свързването на индивидуалното и социално поведение; и извежда хипотезата, че “един от основните елементи на сцепление, свързващ индивидите в институционализирано човешко сдружение, е защитата срещу психотична тревожност” (Jaques, 1955, pp. 478-9).
Джейкс тръгва от идеите на Фройд в Групова Психология и Анализ на Егото (1921), по-точно от феномена на идентификация с лидера и други членове на групата. Той цитира Фройд за това колко примитивен е този механизъм: “идентификацията е известна в психоанализата като най-ранният израз на емоционална връзка с друг човек” (Jaques, 1955, p. 480). Той се позовава също на твърдението на Пола Хайман “че интоекцията и проекцията може би лежат в основата дори на най-сложните социални процеси” (p. 481). Тук сме потопени в храносмилателния възглед за преживявания, знание и култура, разгледан в трета глава. Отново, цялото знание е опосредствано през майчиното тяло; примитивното никога не е преодоляно докрай и продължава да действа. Хайман казва “Такова приемане и изхвърляне се състои от активно взаимодействие между организма и външния свят; върху този първичен модел почива цялото общуване между субекта и обекта, независимо колко сложно и изтънчено изглежда това общуване. (Аз вярвам че в крайна сметка можем да го открием в основата на всичките ни сложни взаимодействия един с друг)” (цитирано по Jaques, p. 481).
Моделът на Джейкс подчертава ролята на несъзнаваните защити: “Ще се опитам да покажа как индивидите несъзнавано употребяват институциите, като се свързват в тези институции и несъзнавано сътрудничат за възпроизвеждане на вътрешните защити срещу тревожност и вина. Тези социални защити търпят реципрочно взаимодействие с вътрешните защитни механизми. Например, шизоидните и маниакални защити срещу тревожността и вината включват механизмите на разединяване и проекция, и, чрез проекция, връзка с външния свят. Когато външни обекти са споделени с други и използвани съвместно за целите на проекцията, могат да бъдат установени фантазни социални взаимоотношения чрез проективна идентификация с общия обект. Тези фантазни отношения биват усъвършенствани по-нататък чрез интроекция; и двупосочният характер на социалните взаимоотношения е опосредстван благодарение на двупосочната игра на проекитвната и интроективна идентификация” (pp. 481-2).
Спомняте си, че Мелцер полага изоставянето на прекомерната проективна идентификация като условие за постигане на психическа четириизмерност, тоест ум със способността да съдържа опит и да се развива. Той твърди също така, че откакто Клайн за първи път е описала този механизъм, нейните последователи са започнали да го виждат като “механизмът на нарцистична идентификация, който може спокойно да бъде разглеждан като основата на хипохондрията, състоянията на объркване, клаустрофобията, параноята, психотичната депресия и навярно някои психо-соматични разстройства” (Meltzer et al., 1975, p. 228). Той го вижда като “механизмът par excellence на нарцистичната идентификация в един триизмерен свят” (ibid.). В една лекция от 1990, той добави, че той се използва като защитата срещу шизофренен срив от прекомерно конформистки, амбициозни и конкурентни поддръжници на институциите – хора, които обитават свят на проективни идентификации, който той нарича “клауструм”, вътре в ануса. Интроективната идентификация, напротив, се описва като “влизаща в играта за да издигне психичния живот от сферата на нарцисизма в специфична връзка с четириизмерността” (Meltzer et al., 1975, p. 228).
Не се сещам за по-убедителен и отрезвяващ пример за заключението на Бион (и на Jaques – виж p. @), от класическото изследване на Изабел Мензис Лит върху груповата динамика на сестринството, аспекти от което бяха обсъдени в глава седма. След “Опит в групи” на Бион, навярно това е най-известното изследване, породено от работата на Института за Отношения между Хората – Тависток, и с право. Съчетано с другите и клайниански изследвания на социални и институционални контексти, нейните събрани съчинения според мен представляват най-важният набор от психоаналитични изследвания върху социалните измерения на психичното. Тя е насочила подхода си към такива разнообразни теми като носенето на защитни каски от мотоциклетистите, динамиката на Пожарната Команда, семейните модели на консумация и фантазиите около сладоледа, конфликтите между психиатричните болници и общностите, които те обслужват (Menzies-Lyth, 1988, 1989).
Интимната и поверителна природа на голяма част от изследванията, които тя предприема, означава че често е трудно, а понякога е невъзможно да бъдат публикувани нейните открития. Например, тя е помолена от Британското Психоаналитично Дружество за разгледа структурата и последиците от неговият петдесетгодишен компромис, при което обучението и структурата на комисиите на Института трябва да бъде балансирана така, че да защитава интересите и на трите преобладаващи тенденции: Съвременни Фройдисти (последователи на Анна Фройд), Клайнианци и Независими Групи. Предполагаемата инструкция към нея е била да разгледа последиците от това дълготрайно споразумение между джентълмени (или всъщност между дами) и да види дали би било подходящо да се въведе друга уредба, може би дори да се разпуснат групите и Обществото да се опита да функционера като една единствена група със смесица от тенденции и убеждения. Съществуващата структура е била създадена за да се избегне разцепване на Обществото при надигането на злостните Полемични Дискусии между привържениците на Мелани Клайн, Анна Фройд и онези, които не желаели да станат последователи на нито една от двете жени. Няма съмнение, че тази уредба – при която има представителство на всяка група във всички главни комисии и обучението предполага посвещаване на една група като в същото време си в досег с идеите на останалите – е запазило някакъв вид мир. Няма съмнение също така, че Британското Психоаналитично Общество е било забележително плодотворно на идеи и е имало (навярно уникално) световно влияние през целия период на този пакт. Може да се спори, обаче, че неговата структура има склеротични аспекти и че тя институционализира конфликти, проекции и ре-проекции които иначе биха избледнели.
Ние може никога да не научим какво е открила и препоръчала тя. Казвали са ми, че е малко вероятно нейните находки да бъдат публикувани някога. От друга страна, има прецедент с публикуването на оригиналните Полемични Дискусии половин век след тяхното начало (King and Steiner, 1991). В този пример има нещо повече от клюка. Първо, това изследване е отличен пример на работата в която тя блести, и цялата психоаналитична общност е облагодетелствана от нейния съвет, дори ако докладът и остава поверителен. Второ, той илюстрира – с прекрасна ирония – че психоаналитиците (пък и психотерапевтите) не са имунизирани за процесите, които изследват. Както изтъква Бион, терапевтът или лидерът на групови процеси не са застраховани срещу тези процеси. Другаде той казва, че проблемът на аналитика е като този по време на война: да съумее някак да мисли под обстрел.
Една черта на аналитичните институции е, че те показват същото сектантство, разцепления и други форми на примитивни процеси като останалите институции. Един известен не-клайниански член на Британското Психоаналитично Общество обича да казва, че има нещо “наистина лудо” около Полемичните Дискусии. Винаги ме е поразявало, че това е самата истина, и за него това не би било изненадващо, ако беше клайнианец. Този проблем за “лекарите”, които не могат да излекуват себе си, е особено ироничен в случая с движението за групови отношения. Оказва се, че световният център на такива изследвания – Институтът за Отношения между Хората – Тависток – е преминал през серия от тъкмо такива разцепления, с осветляването на които неговите членове се прославят в своята изследователска и консултантска работа. Моята реакция на това е двузначна. Част от мен е тъжна и язвителна и се пита как би могъл да си помисли човек, че би могло да бъде иначе. Лекарите са известни като лоши пациенти, а хората, които имат прозрения за другите в определена роля, не може да се очаква да бъдат така добри в това, когато са извън консултантския кабинет или консултантската роля. Но един друг глас казва, че върху психоанализата и движението за групови отношения, които са съвършено рефлексивни дисциплини, се отразява когато практикуващите се държат така зле в своите институции, както и непосветените хора, и когато консултантите по групови отношения не могат да поддържат цивилизовани групови отношения в своите собствени институции. Истината е, че те са имали злостни разцепления, с прискърбно напускане на ключови служители, някои от които са останали огорчени. Аналогията, която ми хрумва, е с онези евангелистки проповедници, които постоянно биват залавяни в същите грехове, които така яростно заклеймяват от своите амвони. Това, разбира си, е не само иронично, тъй като ние се захващаме да помагаме на другите в областите, където имаме – или сме имали – проблеми и където се надяваме че сме постигнали напредък, колкото и той да е крехък.
Човек може да си помисли, че институциите, открито посветени на повишаване на човешкото добруване и облекчаване на страданието ще бъдат отначало до край алтруистични. Иначе казано, човек би се надявал, че “помагащите професии” ще бъдат помагащи и в институционалната си уредба. Още една формулировка, която звучи като всеизвестна истина, е, че “първото задължение на една болница е да не разпространява болести”. Но най-прочутото изследване на Мензис Лит показва, че те правят тъкмо това – забележете добре, не бактерии и вируси, но нещо не по-малко потресаващо – защити срещу потенциално смазващи чувства, които водят до безчовечност.
Преди да започна да преподавам в университета и медицинската академия в продължение на години аз работих като психиатричен санитар, сестра и студент по медицина в психиатрична клиника. Бях отвратен от грубостта, нехайството, дори коравосърдечието и жестокостта, които видях и в които – в известна степен – бях въвлечен. Не останах достатъчно дълго в нито една роля или институция, за да бъда напълно социализиран в професионална идентичност, но моят потрес от тези неща е жив в ума ми. Съжалявам да кажа, че когато впоследствие бях в институции достатъчно дълго, за да получа прозрение за тяхната динамика, те винаги имаха значителен компонент то чертите, описани от изследователите на груповите отношения. Срещал съм това в медицински и академични институции, в културната политика, телевизията, книгоиздаването и субкултурата на психоанализата и психотерапията, особено техните обучителни институции (Young, 1981, 1986, 1999а, 1993а, 1993в). Освен ако не се приеме, че нанасям безразсъден удар, аз напомням на читателя, че тежки фракционни и лични отношения са характеризирали вътрешния кръг на Фройд, както е показал Филип Гроскурт (1997). Но същото може да се каже и за изграждането на големите проекти за гражданско инженерство в и около Ню Йорк (Caro, 1974) и за политическите процеси в САЩ (Caro, 1983, 1990) и за шпионажа (Wright, 1987) и за правенето на филми (McClintic, 1982; Bach, 1985; Boorman, 1985).
Винаги е било така. Това, което се е променило, е готовността на хората да пишат за такива неща по начин, който не е идеализиран и не е просто скверен. Случи ми са да работя с много викториански биографии и писма, където бе спусната завеса върху интимните отношения и не будещите възхищение страни на велики люде (Young, 1987). За мен бе като глътка свеж въздух, когато Литън Стрейчи започна да пише биографии, които отдаваха значимата тежест на по-малко възхитителните качества на хората (1981). Вярвам, че писанията за хората и тяхната среда са спечелили много от по-балансираното представяне на смесицата от Ерос и Танатос в техните характери и кариери, макар и да има различни мнения относно мотивите на авторите – да се каже колото може повече от цялата истина (Lash, 1971, 1980; Hodges, 1983; Grosskurth, 1985; Branden, 1986; Gay, 1988; Sutherland, 1989; Brady, 1990; Моnk, 1090; Richardson, 1991; McBride, 1992), да бъдат иконоборци (Goldman, 1981, 1988), да критикуват (Bower, 1991; Canon, 1991; von Hoffman, 1988), да спечелят много пари (Kelly, 1986, 1991). Убеден съм, че четенето на биографии, което извади всичко това на показ, помага на моята клинична работа, освен че носи просветление и развлечение. Те също така поддържат тезата, че животът е история, разказ, изживян в историята и предмет на голямо разнообразие от решения, които не могат да бъдат сведени до едно единствено, научно описание на основните психични механизми. По причини, които цялата тази книга се опитва да направи привлекателни и убедителни, аз вярвам, че обучението и навиците за четене на психоаналитици и психотерапевти ще спечелят, ако включат значителен дял четене на биографични материали. Биографиите и разказите за дейности като правене на филми или оцеляване като заложник със сигурност правят пределно ясно, че удържането и неговата липса не са прерогативи изключително на кабинета за аналитично консултиране. За човешката природа трябва да се говори в човешки истории, разказани колкото е възможно по-пълно. Един от изводите, към който криволичеше цялото ми изложение на тези страници, е защитата на разказа и разправянето на истории като по-осветляващо отколкото формалистичните и научни описания. Разказът, когато е изпипан с чувство, е резюме на евокативното знание.
Беше хвърлен сноп светлина върху сложните и тежки отношения между индивидите и институциите, които аз съм преживял в различни контексти, когато четох изследването на Мензис Лит върху институционалното устройство в сестринската служба на една обща обучителна болница в Лондон. Между проблемите, които довеждат до възлагане на изследването са високият ръст на напускане между обучаващите се и онези, които са завършили обучението. Той достига до ниво на загуба от 30-50% в различни болници (Menzies-Lyth, 1959, p. 61), и онези, които напускат, са измежду най-отзивчивите сестри. Има също проблеми във вътрешната уредба, които заплашват с пълно сриване в системата за възлагане на практическа работа.
Тя открива онова, което следва да очакваме от работата на Бион (нейният аналитик) и Джейкс (по чиято работа е моделирана нейната собствена): сестринството е високо стресова работа, която поражда примитивни тревожности, тъй че институциите са готови да стигнат до абсурдни крайности за да не допуснат тези тревожности да бъдат преживяни от служителите. Обучаваните са социализирани в тези правила, колкото странни и нехуманни да изглеждат, защото те несъзнавано търсят място да се скрият от психичната болка.
“Обективната ситуация, срещу която е изправена медицинската сестра, поразително прилича на фантазната* ситуация, която съществува в най-дълбоките и примитивни нива на ума на всеки индивид. Силата и сложността на тревожностите на сестрите трябва да се отдадат преди всичко на особената способност, която имат обективните характеристики на тяхната работна ситуация да стимулират тези ранни ситуации и емоциите, които ги съпровождат” (Menzies Lyth, 1959, pp.46-7). Тя предоставя ясно изложение на паралела между преживяванията на детското развитие и тяхното възраждане в стресовото обкръжение на болницата, където животът е застрашен на екзистенциално ниво. Няма да се опитвам да резюмирам нейното описание, но от сърце го препоръчвам на читателя.
Сгъстеното, безмилостно призоваване на инфантилните тревожности кара членовете на организацията да развият “социално структурирани защитни механизми, които изглеждат като елементи от организационната структура, култура и модел на функциониране” (p. 30). Мензис Лит обстойно обяснява отношенията между индивида и институцията. Индивидуалните защити се наместват към онези на социалната защитна система. Ако разминаването е твърде голямо, някакъв разрив между институцията и индивида “е неизбежен” (p. 73), бил той болест, отреагиране, разбунтуване, изключване или уволнение, напускане. Шансовете на един индивид да внесе промени са слаби, а тези на група от хора са неясни.
Ще изброя защитните техники, които тя открива и ще приведа няколко примера: разединяване на отношението сестра-пациент; деперсонализация, категоризация и отричане на значимостта на индивида; оттегляне и отричане на чувствата; опит да се елиминират решения чрез ритуално изпълнение на задачите; редуциране на отговорността при вземане на решения чрез проверки и контра-проверки; негласно социално споразумение за преразпределяне на отговорност и безотговорност; умишлено размиване на формалното разпределение на отговорност; редуциране на въздействието на отговорността чрез делегирането и на висшестоящи в йерархията; идеализация и подценяване на възможностите за лично развитие; избягване на промяната (pp. 51-63).
Два от примерите, които ще спомена, отекват особено болезнено в моя собствен опит. Първият попада в категорията “деперсонализация, категоризация и отричане на значимостта на индивида”. “Защитата, която предоставя системата на изпълнение на задачите по списък, е подсилена от ред други способи, които спъват развитието на пълноценни човешки отношения между сестра и пациент, с произтичащата от тях тревожност. Неназованата цел на такива способи, които оперират и на структурално, така и на културално ниво, могат да бъдат описани като вид деперсонализация и елиминиране на индивидуалните отлики както на сестрите, така и на пациента. Например, сестрите често споменават пациентите не по име, а по номера на леглото или по тяхната болест или болен орган: “черният дроб от десето легло” или “пневмонията от петнадесето легло”. Самите сестри осъждат тази практика, но тя упорито продължава да съществува. Не трябва да се подценява и трудността при запомняна на имената на, да кажем, тридесет пациента в едно отделение, особено в отделенията с голямо текучество” (p. 52). Пациентът не се схваща като цялостна личност, нуждаеща се от грижа, а като цифра, или болест, или увредена част от тялото, тоест, “само частичен обект, при което отстъплението към частични обекти е още една черта, с която Бион определя груповите явления, неречени основни допускания” (Menzies-Lyth, 1969, p. 16).
Подобна деперсонализация се случва и с болничния персонал чрез използването на еднакви униформи и закостеняла йерархия на роли и задачи, съответстващи на различните нива на старшинство. Сестрите стават своите роли и умения, и поради това биват възприемани и сами възприемат себе си като по-малко индивиди: главна сестра, персонал, студент, санитар. Като войника или полицая, те са загърнати в своите униформи и позиции в обществото и поради това предизвикват по-голямо уважение (едно от намеренията на Флорънс Найтингъл), като едновременно са по-малко уязвими и по-малко достъпни. Колосаната яка е могъща бариера, също като цвета на униформите и квази-военните отличителни знаци. Чудатите шапки са част от един код, който позволява на осведомените да локализират обучителната болница на една сестре в сложната йерархия на обучения, също като вратовръзката на колеж или клуб или емблемите на монашески орден.
Проблемът с деперсонализацията става още по-остър от факта, че недостигът на персонал – поради описаните фактори – водят до засилено наемане на външни сестри от агенции, които често присъстват в отделението само за една смяна и са в съвършено друга болница на следващия ден. Отегчението и извършването на рутинна работа в компанията единствено на лежащи тела също може да породи загрубяване. Ако стоиш сам в стаята за реанимация в очакване пациентът да излезе от упойка, разговорът с минаващ оттам колега е добре дошъл и едва ли ще се съобразиш с факта, че пациентът може би слуша какво се казва, докато се връща в съзнание. Когато бях на тринадесет години, ме изведоха от болничната стая в легло на колела за да ми направят изследване. На връщане, тикайки леглото и мислейки, че съм заспал или в безсъзнание, сестрите обсъждаха моите тревожно нисък ми пулс и дихателни обеми и разсъждаваха, че едва ли ще изкарам още една нощ. Осъзнавайки какво се говори, аз се притаих от страх да не бъда заловен в подслушване.
Вторият ми пример е за възлагането на сестрите на работа под тяхното ниво на квалификация и ангажирането им с глупави задачи. Това е примерът от статията, който винаги се цитира, защото е така добре познат на хората, прекарали известно време в болница. Установеният ред в болницата се следва се следва с робска рутина до степен, в която здравият разум напълно се изгубва: “Този вид възлагане на работа под нивото на квалификация стимулира тревожност и вина, които са особено остри когато това предполага невъзможност да се използват пълноценно собствените възможности в услуга на нуждаещите се хора. За сестрите ограниченията на тяхната работа са много фрустриращи. Те често изпитват болезнено усещане за провал след като предано са изпълнили предписаните задачи, и изразяват вина и загриженост за случаите, в които са изпълнили инструкциите буквално, но правейки това, са практикували онова, като сами смятат за лошо сестринство. Например, на една сестра било възложено да дава на определен интервал таблетка за сън на пациент, страдащ от безсъние. Междувременно той се унесъл в дълбок естествен сън. Следвайки разпоредбите, тя го събудила за да му даде лекарството. Здравият и разум и преценка и казвали да го остави да си спи и тя се чувствала много виновна че, е трябвало да го обезпокои” (p. 69).
В производството това се нарича “работа по устав” и се счита, че граничи с индустриалния саботаж. Да вършиш точно каквото ти е казано е характерно за ролите на затворници, войници и деца под опеката на особено авторитарни родители. Да се следват заповедите до последната буква, без да се използва собствените здрав разум и способност за взимане на решения, твърде често води до катастрофа, и затова толкова фарсови комедии илюстрират тази форма на отмъщение срещу глупави правила и глупави управници. Разперените ръце, придружени със свиване на раменете и привидно невинен поглед допълват момента на Едипов триумф, тъкмо преди да започни гонитбата. Онзи, към когото са се отнесли като към идиот и са му наредили да прави “точно каквото казах” се държи като глупак и така защитава уязвимия, чувствителен “аз” от продължаване на унижението. Чарли Чаплин, Харолд Лойд, Стан Лаурел и Лу Костело получават някои от най-сигурните порции смях по този начин.
Защитите, описани тук и в есетата на Бион и Джейкс, не показват и не отразяват, меко казано, най-добрата страна у хората. “тези защити са ориентирани към ужасяващите ситуации на детството, и в голяма степен разчитат на свирепо разединяване, което разпръсква тревожността. Те предотвратяват преживяването на тревожност и ефективно предпазват индивида от конфронтиране с нея. Така индивидът не може да доведе съдържанието на ситуациите на фантазна тревожност до ефикасен контакт с реалността. Нереалистичната или патологична тревожност не може да бъде диференцирана от реалистичната тревожност, породена от действителни заплахи. Поради това, тревожността има тенденция да остане постоянно на равнище, определяно повече от фантазиите, отколкото от реалността. По тази причина насилствената интроекция на болничната защитна система увековечава в индивида значителна степен на патологична тревожност.” (pp. 74-5).
Моята реакция на този резултат е чувството, че вече сме били тук – в описанията на Уайтхед и Бърт, обсъдени в първа глава, на ефекта на обедняване на нашата хуманност, който предизвикват разклоненията на сциентисткия мироглед: Картезианския онтологически дуализъм на ума и тялото и свързания с него епистемологически дуализъм на субект и обект. Проблемите, които обсъждам тук, ни отвеждат назад в пълен кръг към въпроса за намиране на място за нашата човечност в един свят на материални, разширени субстанции и описания на ума, съответстващи на концептуалния език на естествените науки. Наистина, ефектът върху нашата човечност е поразително паралелен на ефектите на научния редукционизъм. В пасажа, който следва непосредствено след цитирания по-горе, Мензис Лит изтъква, че ефектът на тези защити е, в крайна сметка, да изтласка сестрите извън сферата на символичното и културното: “Насилствената интроекция и използването на такива защити възпрепятства също така способността за формиране на символи.” (p. 75). Тя ни отпраща към предишен откъс за патологичното символично приравняване.
Чрез проекцията на инфантилни фантазни ситуации върху текущи работни ситуации, “индивидът вижда елементи на фантазните ситуации в обективните ситуации, които започват да символизират фантазните ситуации. Успешното справяне с обективните ситуации дава увереност за справяне с фантазните ситуации. За да бъде ефикасна, такава символизация изисква символът да представлява фантазният обект, но не и да бъде приравнен с него. Неговите собствени отличителни, обективни характирестики също трябва да бъдат признати и използвани. Ако, по някаква причина, символът и фантазният обект бъдат напълно приравнени, тревожностите, разбудени от фантазния обект се разбуждат в пълна мяра и от символичния обект. Тогава символът престава да изпълнява функцията си да удържа и модифицира тревожността” (p. 49). “Защитите затормозяват способноста за творческо, символично мислене, за абстрактно мислене, и за концептуализация. Те затормозяват пълното развитие на способността за разбиране, знанието и ученията на индивида, които правят възможно ефикасното справяне с реалността и овладяването на патологичната тревожност. Така индивидът се чувства безпомощен пред лицето на нови или непознати задачи или проблеми. Развитието на такива способности предполага значително психическо интегриране, което се възпрепятства от социалната защитна система. Те препятстват също себе-познанието и разбирането, а с тях и реалистичната оценка на постигнатото.” (p. 75).
Отново имам силното чувство че вече сме били тук и преди. Тя е дала, доколкото зная напълно независимо, описание на институционалния еквивалент на грешката на неуместната конкретност на Уайтхед (по-горе, глава 1), чрез която се създават абстракции за съвсем определена цел, но тази цел е забравена и човек зацикля в тях и ги приравнява с реалността, подменяйки с тях непосредствения опит, което се преживявя като приравняване на този набор от абстракции и самата реалност.
В сърцето на критиката на Уайтхед и Мензис Лит лежи един и същ хуманистичен порив. В нейния случай, ранните детски фантазни ситуации символично се приравняват с реалистични ситуации (pp. 49-50), докато в неговия “ние погрешно сме приели нашите абстракции за конкретни реалности” (Whitehead, 1925, p. 69). В следствие на това животът и умът обедняват до степен, когато нашата човечност е изстискана от концептуалната схема на модерната мисъл, водеща до сциентизирана форма на психоанализа, в която структури, сили, енергии, икономии, биологично развитие адаптация започват да заместват звучните разкази за човешкия живот. Паралелът при институционализираните защитни системи е описан вълнуващо в нейния разказ за света на сестринството (и в други; виж специално “Action Research in a Long-Stay Hospital” (1987). Според мен, тази форма на обедняване е последица от същия набор импулси, които рамкират концептуалната схема на модерната епоха, поради което нашата човечност е докарана дотам да се съобразява с набор от порядки, които подчиняват индивидуалното съзнание и добруване на изискванията на един начин на производство, поставящо реда, количественото измерване и печалбата над човешкото добруване. Научната революция, капитализмът и Протестантството ни доведоха доведоха до това положение, затова не бива да се учудваме, че откриваме изумително съзвучна критика от дълбоки аналитици на различни аспекти на цялостната система – Уайтхед и Бърт върху философската основа на външния свят и Бион, Джейкс и Мензис Лит върху социалните измерения на най-примитивните аспекти на вътрешния свят.
В пасажа, непосредствено предшестващ цитирания по-горе, Мензис Лит припомня една мисъл на Фенихел (1945), в която прекрасно отеква, по отношение на институционалните порядки, идеята за неуместна конкретност, приложена към научния мироглед: “Той заявява, че социалните институции възникват през усилията на човешките същества да задоволят своите потребности, но след това социалните институции стават външни, относително независими от индивидите реалности, които въздействат на структурата на индивида” (Menzies-Lyth, 1959, p. 74).
Дотолкова ли са независими, че отчаянието, което човек може да извлече от песимизма на Фройд, задълбочено от ролята на психотичните тревожности в издигането на нашите групови отношения и институции, трябва да доведе до груб стоицизъм? Надявам се не.
Време е за критичен преглед и заключение. В първа глава започнах с изтъкване на пагубните последици от Картезианския дуализъм в модерното мислене и специално привлякох вниманието към факта, че умът, чувствата и личната територия са оставени без собствен език в научния светоглед. Заимствах от трудовете на Бърт и Уайтхед за да покажа колко фундаментален е този проблем за метафизичните основания на нашата онтология и епистемология. И двамата говорят доста открито за пагубните последици на успехите във физиката върху способността да се мисли за красотата и човешката природа. Историята на опитите да се представят психичните явления е история на аналогии, извлечени от физиката, химията, биологията и други формалистични дисциплини които са сциентистки, например лингвистиката и теорията на системите. Ортодоксалната психоанализа не прави изключение от това правило, и използването на понятията за сила, енергия, катексис и пр. стават модни в ортодоксалните фройдистки и нео-фройдистки описания на вътрешния свят. Другият домен, в който хората мислят за себе си, е науката за човека, и тя възстановява някои от най-дълбоките измерения на мисълта на Фройд и се утвърждава отново в неотдавнашни твърдения, че разказите и историите могат и трябва да лежат в сърцето на психоаналитичния проект, точно като прави в най-добрите измежду другите клонове на науката за човека и което често, противоречиво и объркващо се нарича “човешките науки”.
След това предложих разказа за културата, извлечени от психоанализата и привлякох вниманието към прискърбния редукционизъм на анализа на самия Фройд на цивилизацията и неудовлетвореността от нея. Разсъжденията можеха да спрат там и да се обърнат от психоанализата към осветляване на груповите, социални и културни явления. Тук искам да повторя, че по никакъв начин не искам да твърдя, че психоанализата може да свърши работата на историческия, идеологически, социален, културен, икономически и политически анализ. От друга страна, наистина мисля, че отивайки по-надълбоко от фройдисткото ниво можем да получим много повече прозрения за тези неща отколкото изглежда. Имам предвид че когато съчетаем психоаналитичния с други модели на дискурс, психоанализата ще направи по-прецизен и задълбочен принос за цялостното обяснение. В следващите глави се опитах да направя тъкмо това като анализирах понятия, които вярвам, че са основополагащи за не-сциентисткото обяснение на психоанализата: контра-пренос, психотични тревожности, проективна идентификация, преходни явления и изследването на тези понятия в работата в групови и социални контексти, в частност институциите, расизма и злокачествения национализъм.
Има сходство между онова, което редукционистката страна на Картезианския дуализъм и редукционистката традиция в психоанализата правят на нашата човечност, от една страна, и онова, което психотичните тревожности и защитите, които издигаме срещу тях, правят на индивидите и групите, от друга. В това е красотата на примера на Mензис Лит, даден по-горе. Когато казах на две места: “Били сме тук и преди”, аз привличах вниманието към това сходство между три форми на отчуждение, овеществяване и неуместни определености: в модерният светоглед, в психоаналитичната теория и във въздействието на примитивните защити върху хората в стресови институционални контексти.
От примерите, които използвах и текстовете, на които се позовавах, би трябвало да е ясно, че вярвам, че клайнианските идеи са относително свободни от сциентисткия и механистичен редукционизъм, който характеризира голяма част от ортодоксалната и нео-фройдистка теория. Това мое силно пристрастие ще отблъсне някои, макар че един от мотивите ми да пиша за тях бе да ги направя по-приемливи и привлекателни. Независимо дали съм успял или съм се провалил в постигането на тази цел, моята обща теза за психичното пространство не зависи от клайнианската ми гледна точка. Мисля, че тя зависи от отхвърлянето на физицистките аналогии, и намирам в голямо съзвучие с моя личен и терапевтичен опит. Мисля също така, че всеки свод от идеи, които обещават да ни помогнат, трябва да са такива, които поглеждат по-дълбоко в човешката безутешност в опит да разкажат за нашите разрушителни и отчаяни чувства и действия.
Накрая искам да се обърна към работата на Ричард Рорти, която нямам претенции да обобщавам, тъй като, като работата на много други писатели, споменати на предходните глави, много повече бих предпочел да ви примамя да го прочетете. Причината ми да правя това е че искам да завърша с посочване на по-широки хоризонти за идеите, които отстоявам, и вярвам, че неговата гледна точки е много обнадеждаващи и предоставяща възможности. Неговите трудове влияят върху философския статус на системата от идеи, които аз очертавам и критикувам в първа глава. Той се заема да убеди своята растяща аудитория че има напълно заслужаваща доверие алтернатива на систематичната и сциентистка философия. Той ни подканя да видим тези идеи просто като още един начин на рамкиране на реалността и подрежда покрай нея нравоучителни писатели, които поставят разказвателната проза, историите, и просто обикновени небивалици наравно с плашещо систематични и трудни за разбиране философстване върху светогледа на модерната наука и онези, които полагат рамките на научните аналогии в науките за човека. Както вече казах, той отстоява, че истината е направена, а не открита, че поезията и метафората са също толкова валидни, колкото и който и да е друг път към осветляване и наставляване на човешката природа.
В едно въздействащо и блестящо есе върху “Случайността на а-за” (Ричард Рорти, Случайност, ирония и солидарност, София, 1999, първа глава) той приписва на Фройд дълбока подкрепа за хуманистичния, противопоставен на сциентисткия, начин на мислене. Този текст е разгърнато разсъждение върху последната поема на Филип Ларкин:
And once you have walked the length of your mind, what
You command is as clear as a lading-list.
Anything else must not, for you, be thought
To exist.
And what’s the profit? Only that, in time
We half-identify the blind impress
All our behavings bear, may trace it home.
Bur to confess,
On that green evening when our death begins,
Just what it was, is hardly satisfying,
Since it applied only to one man once,
And that man dying.
Щом пътя на съзнанието си докрай изминеш, от теб
Зависещото става ясно като опис
И не трябва да се смята, че за теб и друго
Съществува.
А полза има ли? Единствено, че с времето
Наполовина различаваме какъв неясен отпечатък
Бележи всички наши действия, и можем да открием откъде започва.
Но да се изповядаме
Във вечерта зелена, слагаща начало на смъртта ни,
Какво било е точно, сякаш няма смисъл,
Защото всичко се отнася само за един човек, и то веднъж,
А същият човек сега умира.*
(* Превод О. Иванова)
След като е изследвал съревноваващите се претенции на различните начини за рамкиране на индивида и е заключил, че никой то тях не следва да бъде мислен като по-истинен от останалите, той коментира: “Силната поезия, общоприетият морал, революционният морал, обикновената наука, революционната наука, и онези идиосинкразни фантазии, които са разбираеми само за един човек, са (според разбирането на Фройд) просто различни начини за осмисляне на преживяванията; или по-точно, начини за осмисляне на различните преживявания, които могат да са уникални за един индивид или общи за членовете на някоя исторически обусловена общност. Никоя от тези стратегии не се ползва с привилегии пред другите, в смисъл, че изразява по-добре човешкото природа.” (p. 64).
Рорти иска да подкопае привилегированата позиция на систематичната, формална и сциентистка мисъл и да даде поне равни пълномощия на поезията и прозата: “Крайната победа на поезията в нейния древен спор с философията – крайната победа на метафорите на самосъздаването над метафорите на откриването – би се изразявала в нашето примиряване с мисълта, че това е единствената сила над света, която можем да се надяваме да имаме. Защото това би било последното отхвърляне на идеята, че не само силата и болката, а и истината могат да бъдат открити “там отвън”.” (p. 66).
Аз намирам това за вдъхновяващо и освобождаващо, и то дава на психичното пространство освобождение от Картезианския дуализъм и сциентизъм, което е дълбоко човешко, но цената на това отхвърляне е, че депресивната позиция изисква болката от случайността да бъде понасяне в смесицата от преживявания и загриженост за другите. Тя не може да бъде избегната чрез система, формализъм, групи и институции, освен ако човек не е подготвен да плати цената: обедняване на преживяванията, нищета на въображението и принизена култура. За моят собствен десетилетен период на размишления върху стиховете на Уили Нелсън:
You’d think me loco Ще ме помислиш за куку
To rub for a genie Че търкам за да извикам джин
While burning my hand on the lamp Изгаряйки ръката си на лампата
сега трябва да кажа да и на трите: да, куку; да, търкам; да изгорен. Джинът може и да не се е появил, но лампата е излъскана.
