Психичното пространство – Глава 6

Психичното пространство,
Робълт Йънг

 

Глава 6. Проективното пространство: Расовият друг

 

Аналитичното пространство е създадено за да удържа и разкрива възможности, но животът в голямата си част съвсем не е така конструктивен и сигурен. Расизмът и свързаните с него форми на институционализирана омраза – национализъм, някои форми на злотворен трибализъм – ме поразяват като най-очевидни територии на вътрешните светове на онези хора, които изглеждат неподатливи на силите на просвещението. Уви, макар психоанализата да се е насочвала към други форми на съществуване, което не е конструктивно и докрай човешко – например психоза, психопатия, аутизъм, психично увреждане – психоаналитичната литература е относително мълчалива по въпроса за расизма. Моята цел в тази глава е да изследвам въпросите и литературата в нещо като изучаване на “най-лошия случай” на онова, с което си имаме работа при разбирането на човешката природа и ужасяващото, разрушително съдържание на потискащо голям дял от психичното пространство на повечето хора. Психологическите характеристики на расизма са разединяването, свирепата проективна идентификация, създаването на стереотипи и пораждането на изкупителни жертви. Ще се опитам да изясня как тези категории се отнасят към случайно възникващите социални, исторически, икономически и идеологически феномени на организираната омраза.

 

Искам да започна с два цитата. Първият е от една публикация на UNESCO, озаглавена “Расовият въпрос в модерната наука”: … между индианците Сиукси в щата Южна Дакота се смята за некоректно да се отговаря на въпрос в присъствието на други, които не знаят отговора; това може да бъде интерпретирано като себеизтъкване, или като посрамване на другите, и следователно се отхвърля от цялата група” (цитирано в Levidow, 1978, p.29). Изненадващо ли е, тогава, че тези хора не се представят добре на тестовете за интелигентност?

 

Вторият цитат е от известния учен, К.Д. Дарлингтън, член на Кралското общество и професор по генетика в Оксфорд. В своята книга върху “Еволюцията на човека и обществото” той пише: “Всички напреднали общества, които познаваме, израстват от разслояването на социални класи чиито генетични различия и взаимна зависимост са постоянна основа за техния напредък” (Darlington, 1969, p. 366). “Всъщност, всички класови различия в крайна сметка произтичат от генетични, и най-често, расови различия (р. 547). Колонизираните и генетично разслоени общества, както винаги, напредват по-бързо от неколонизираните или деколонизирани и неразслоени общаства (напр. р. 675). Накратко, расовата дискриминация има генетична основа със значителен инстинктивен и ирационален компонент. Нейното действие може да бъде изменено чрез образование или от икономически процеси. Но то не може да бъде потиснато чрез закон” (р. 606).

 

Според Дарлингтън, който се оказва едновременно расист и социален дарвинист, науката ни казва, че сегрегацията и апартейда не трябва да бъдат отхвърляни с лека ръка. Принципът на подчиняване на една расова група на друга “е управлявал еволюцията на всички напредващи общества скоро след началото на земеделската революция. И това е бил начинът за техния напредък”"(р. 607). По подобен начин “Всички големи човешки раси се различават по мириса; мирисът на всяка е отблъскващ за останалите и така ги държи на разстояние една от друга. Но за ноздрите на всички останали раси пигмеите със сигурност смърдят. Това е свойство, породено от тяхната генетична и екологична изолация” (р. 645). Ирландците, работническата класа и чернокожите не се радват на много по-добро отношение в изложението на Дарлингтън, макар техните предполагаеми генетични недостатъци да са различни.

 

Започнах с тези цитати – единият по-скоро трогателен и поучителен, който показва защо Сиуксите смятат, че тестовете за интелигентност са неучтиви, другият очевидно расистки, макар и написан от авторитетен учен – за да илюстрирам една предпоставка за онова, което искам да кажа: че наистина съществуват изумителни културни различия, които е вероятно да предизвикат силни реакции между различни разпознаваеми групи, и експертите, които пишат за тях, могат да правят това по прогресивни и реакционни начини.

 

Не всички различия, водещи до расистко потисничество, се опират на очевидни и лесно разпознаваеми черти. Казвали са ми, че недосегаемите в Япония просто не могат да бъдат физически различени от останалите японци, и при все това са отхвърлени от доброто общество и са ограничени в определени сфери и определени занаяти, особено обработката на кожа. Когато има разпознаваеми отлики, съществуват форми на дискриминация вътре в така наречените раси. Първата битка на Гарвеизма в Западна Индия и САЩ е да се пребори с йерархията, разпростираща се от по-светлокожите към по-тъмнокожи черни, преди да се захване с проблемите на расизма между бели и черни. И в двете страни остава факт, че по-светлата кожа буди широко възхищение, и светлокожите лидери доминират в Западна Индия. По подобен начин, в Източна Индия кастовата система представлява мощна расистка структура в рамките на по-широката култура, култура, която в някои други контексти се възприема като относително хомогенно расово малцинство, което се радва в еднаква степен на расово потисничество. Франц Фенън (1967) отбелязва нещо подобно относно нюансите на черното, така както ги схващат самите чернокожи. В Южна Африка черните отхвърлят индийците, възприемат тяхната роля на дребни съдържатели на магазини като потисническа и поддържат за тях стереотипа на измамници.

 

Досега трябва да е станало ясно, че аз бих могъл лесно – или доста лесно – така да забъркам предполагаемо естествената или етническа основа на понятията за раса, че да стане неубедително да се опитваме да основем расизма на каквито и да било отчетливи реални или биологически типове. В действителност, съществува обширна и изискана литература в областта на социалните науки, която се опитва да отграничи понятието за раса от тези за класа и нация. Тази литература е критично разгледана от Флоя Антиас в “Нов поглед върху раса и класа – концептуализиране на раса и расизъм” (1990). Тя вижда националността и етничността ” като централни организиращи принципи на социалните отношения в модерната ера” и разполага понятието за раса спрямо тези идеи (р. 38). Тъй или иначе, както е показал красноречиво Бенедикт Андерсън, националността сама по себе си е исторически обусловен социален конструкт; нацията е Въобразена общност без естествена основа, и, в повечето случаи, с доста произволен и късен произход (1983).

 

Резюмето на Антиас е терминологично натоварено, но предоставя полезно напомняне за сложността на територията на расата: “Расата, сама по себе си, няма аналитична валидност, но е социална конструкция със свои собствени форми на представителство, организация и преживяване, които онтологически я свързват с по-широката категория етност, предоставяща своята аналитична ос. Расата обозначава определен начин, по който общностните или колективни различия биват конструирани и разбирани. Нейното полагане в категорията етност, т.е. нации и етничност, не е в категориите на културите на различие, а в катеториите на специфично прокарване на границите. Това включва механизми както на включване, така и на изключване на индивидите на основата на категоризацията на човешките субекти в тези, които могат да принадлежат и тези, които не могат. От тази гледна точка расата е специфична артикулация на това къде и как да бъде конструирана границата. В случая тя е на основата на непроменимо, биологически фиксорано или физиономично основано различие. Това може да се види изразено в културата или в стила на живот, но винаги основано в някаква идея за род, включващ колективно наследство на чертите.

 

За щастие предполагаемото биологично различие, идеята за “род” и “колективна наследственост на чертите” не издържат научната проверка. Непосредственото изследване на кръвните групи показва продължителност, а не ясна граница там, където расистите виждат расовото разграничаване. Обявените расови различия не са природни, а се приписват на природата. Някои задълбочени изследователи на въпроса твърдят, че “Няма сериозно природно явление, което да бъде идентифицирано като раса.” и свеждат термина просто до обикновена “категория от всекидневието” (р. 32). Ако приемем, че това означава, че това е по-скоро идеологическа, отколкото естествена категория, аз бих се съгласил. Като всички идеологически категории, обаче тя със сигулност е реална и дълбоко вкоренена в човешката психология, по-дълбоко и упорито отколкото често предполагаме, както ще се опитам да покажа. За момента моето твърдение е, че тук имаме психологическо и идеологическо явление, което е дълбоко вкоренено в обществото. Това не е болест, която да бъде идентифицирана, диагностицирана и лекувана, а по-скоро това е посредничество на една амалгама от икономически, етнически, класови и националистически сили, които пораждат разединяване на онези аспекти от аза, от които се страхуваме или върху които е положено табу; проекцията им върху Другият, който обикновено ре-проектира тяхна версия; излъчването на определена социална група в ролята на изкупителна жертва и полагането на стереотипи върху нея. Механизмите са примитивни и универсални, но тяхното разгръщане се научава по безмълвни начини, всмукани в културата без умисъл, изразени като втора природа.

 

Второто ми твърдение ни отвежда към оглушителното мълчание в психоаналитичната литература. Джоел Кавел някъде казва, че главната преграда пред насочването психоаналитичната общност към социални и много по-малко към радикални въпроси, се крие в социалната позиция на практикуващите. Едно сходно наблюдение, този път мое собствено, е, че расисткото общество има расистка наука (Young, 1987). Проблемът за расизма и психоанализата е специален случай от един въпрос, който стои в последните изследвания на социалното конструиране на знанието, тоест че групата търси легитимност в природата, включително в уж биологичните “дадености” за техните социални възгледи и вярвания. Социалният процес на научното изследване и писане включва натурализация, въплъщаване на системи от вярвания в дневния ред на научните “открития”. По-горе твърдя, че съществува нарастващо единомислие между онези, които мислят за науката като социален и културен процес, че схващанията за природа, включително човешка природа, са направени, а не открити. След като веднъж такива натурализации бъдат озаконени, те си проправят път в индивидите и несъзнателно се отлагат дълбоко и стават общоприети: втора природа.

 

Непоносимите и неприемливи части от групата и индивида могат да бъдат желания, страхове, идеализация, охулвания. Когато те бъдат разединени и проектирани върху другите, тревожността в аза и групата намалява. Когато другите ги подемат и се държат според стереотипа, проекцията получава оправдание: в “мързеливата чернилка”, “хитрият чифутин”, “лудият индианец”, “фанатичният арабин”. И двете страни живеят в набор от взаимни проекции и репроекции, доста подобни на онези, които описах в четвърта глава по отношение на членовете на двойката. Онези, въвлечени в расизма, са сред най-злотворните в човешката природа. Те са от един ред и често се комбинират с мъченията, убийството, детеубийството, геноцида – най-свирепите и озъбени проявления на злоба, извратеност и жестоко потисничество. Мисля си за изнасилване, кастрация, пронизване със щик, линчуване, задушаване с газ, изтребление и подобни форми на поведение към деградираните хора като тамили, евреи, индианци, палестинци, протестанти, католици, кюрди, арменци, босненци, мюсюлмани, хървати.

 

Това не са факти относно поправими предразсъдъци в обществото или литературата за човешката природа; това са факти относно социологията на знанието и на несъзнаваното. Ценностните системи които биват изживявани в историята и въпросите, които се задават, за тона какво минава за приемлив отговор, какви изследвания са престижни, каква работа ще бъде финансирана и публикувана или – както казват физиците на фундаменталните частици – какво е “секси” – се определят от ценностите на културата и на професионалните групи. В този и предишните параграфи аз съм съпоставил злотворния и вездесъщ расизъм със заслепеното социално положение на онези, които се мъчат и пишат, и издават, и публикуват в психоаналитичния свят. В психоаналитичната литература цари натрапчива тишина относно расизма. Защо? Защото това не е тема, която повлиява институциите, кариерата, престижа, мрежите на патронаж и приходите на огромното мнозинство психоаналитици и психотерапевти. Запитайте се колко черни пациенти за били лекувани или дори изслушани или за колко черни или кафяви психотерапевти или психоаналитици сте чували или познавате. Аз се сещам само за шепа и познавам или сам чувал само за малко проучвания, които се опитват да разберат несъответствието между чернокожите и азиатците сред населението на Великобритания и броя на пациентите и терапевтите от тези малцинствени групи (Ilahi, 1988).

 

Разбира се, черно-белият расизъм не е само един вид. Това обяснява малкото количество литература, която съм открил в психоаналитичните списания. Става въпрос за антисемитизма, и особено по отношение на Холокоста и работата на оцелелите от хитлеровите лагери (Kren, 1980; Faimberg, 1988; Kogan, 1989). Глупаво е да мислим че психоанализата не е повлияна от расизъм, и имам предвид не само настроенията срещу неевреи. Наскоро прочетох автобиографията на един известен психоаналитик който е заемал най-висшите длъжности в своята професия, и тя бе открито антисемитска. Попитах го за това в присъствието на жена му – еврейка (всъщност, на втората му жена – еврейка). Той казва, доста печално, че той просто ги чувства някак чужди. Освен ако не мислите, че тук прилагам евтин трик, прочетете тази глава до края, където почти неизбежността на нещо като неговия – или моя – расизъм ще стане явна.

 

Има, разбира се, някои забележителни изключения от тази безрадостна картина, тази натрапчива тишина – писанията на Фенън, Ковел и Волфенщайн – и аз ще се върна към тях. Дори така, имайки предвид ролята на расизма в различни общаства където живеят и работят по-голямата част от психоаналитиците и психоаналитично мислещите психотерапевти, мълчанието е оглушително. Докато пишех тази глава, прочетох един преглед от един известен социален историк, Гуен Уилямс, в който той казва, че добрият историк се учи как да слуша мълчанието. Ще ми се да мисля, че съм добър историк, и искам да вдигна шум около това мълчание. То е неприемливо.

 

В периода, върху който най-вече се фокусира моето историческо проучване, съществува явен труизъм, който е приложим също и за настоящето, както твърдя по-долу. Хора с добра воля, висока интелигентност и свободомислие, хора (говоря за средата на 19 век) които решително се противопоставят на робството, могат въпреки това да бъдат директно и дълбоко расистки настроени. Поразяващи примери са Чарлз Дарвин и Т. Х. Хъксли – прочути в своята епоха за разпалване на светлината на науката и борба със суеверието, предразсъдъците и мракобесието. Ето какво пише Хъксли в едно есе от 1865, озаглавено “Еманципацията: черно и бяло”: “Може се окаже съвсем вярно че някои негри са по-добри от някои бели хора; но никой разумен човек, запознат с фактите, вярва, че средният негър е равен, да не говорим за по-висш, от средния бял. И ако това е вярно, е просто невероятно, че ако всички недостатъци се отстранят и нашият роднина прогнатос (с изпъкнала челюст) получи честно поле за изява без предимства, както и без потисничество, той ще е в състояние да се съревновава успешно със своя съперник с по-голям мозък и по-малка челюст, в съревнование, което ще се проведе чрез мислене а не чрез хапане. Най-високите позиции в йерархията със сигурност ще бъдат извън обсега на нашите смугли братовчеди, макар че в никакъв случай да не е необходимо те да бъдат ограничавани до най-ниските позиции. Но в каквато и позиция или устойчиво равновесие да бъда поставен негъра от законите на социалната гравитация, цялата отговорност за резултата от тук насетне ще лежи между него и природата. Белият човек ще може да си измие ръцете и бялото съзнание ще бъде вече чисто от упреци. И това, ако погледнем към дъното на проблема, е истинското оправдание за политиката на отмяна на робството” (Huxley, 1865, pр. 17-18).

 

След това разсъжденията на Хъксли се насочват към темата за жените, които се радват на същото отношение: не е либерално да се добавя социално неравенство към тяхната очевидна биологическа малоценност. Той заключва по отношение на двата вида низши създания: “Дълг на човека е да се погрижи да не се добавя нито зрънце към товара, който налага природата; да не бъда добавяна несправедливост към неравенството” (р. 23).

 

В “Произхода на човека” втората най-важна книга на Дарвин, в която той изяснява импликациите на своята теория за еволюцията за човешкия вид, той пише: “Но наследяването на собственост само по себе си далеч не е злина; защото без натрупване на капитал изкуствата също не биха могли да се развиват; а главно чрез тяхната сила цивилизованите раси са разширили и продължават да разширяват своя обсег, така че да заемат мястото на по-нисшите раси” (Darwin, 1874, р. 135; виж също Young, 1995, 1994).

 

Може да се спори, че тези хора не са достатъчно директно ангажирани с расовия въпрос за да бъдат подлагани на това критично изследване. В действителност, и двамата са били доста сериозно въвлечени в движението за премахване на робството. Дори да е така, нека погледнем Ейбрахъм Линкълн, човекът, който освободи робите в Америка и който в моето съзнание се съревновава с Нелсън Мандела за позицията на човека, който най-последователно пребивава в депресивната позиция и мисли под обстрел сред невъзможен набор от противоречиви сили. Той пише: “Какво следва? Да ги освободим и да ги направим равни на нас политически и социално? Това е неприемливо за нашите чувства, и ако аз бих го приел, то знаем че голямата маса бели не биха. Въпросът не е само дали това чувство е в хармония със справедливостта и разумната преценка, ако въобще е част от тях. Едно всеобщо чувство, независимо дали е добре или зле обосновано, не може да бъде безопасно пренебрегнато. В такъв случай не можем да ги направим равни” (цитирано в Sandberg, vol 2, р. 14). По друг повод, Линкълн казва: “Всичко, което искам за негъра е, ако не го харесвате, да го оставите на мира. Ако Бог му е дал малко, нека да се радва на това малко” (р. 131). И отново, относно твърдението че всички хора са родени равни: “Със сигурност негърът не ни е равен по цвят и навярно в много други отношения; и все пак, в правото да постави в устата си хляба, които е спечелил със собствените си ръце, той е равен на всеки друг човек, бял или черен. Изтъквайки това, че на вас ви е дадено повече, вие не можете да оправдаете това, че взимате и малкото, което е било дадено на нето”.

 

Можете да кажете че е лесно да гледаме отвисоко на хора, които са живели преди нашите просветени времена. Нека тогава обърнем поглед към един скорошен нобелов лауреат, този хубав човек Конрад Лоренц, който пише “Пръстенът на цар Соломон” (1961) и след който подтичват малките сивокраки гъсета, вярвайки, че той е тяхна майка в резултат от биологическо “отпечатване”. Лоренц е един от основателите на етологията, научното изследване на животинското поведение, най-благородната измежду поведеническите науки. Той получава Нобелова награда за своята пионерска научна работа. Обръщам се към изказването на австрийския учен на шестнадесетия конгрес на Германската Психологическа Асоциация пред 1938. Той се обръща към секция “характер”, подсекция “наследственост”: “Тази висока оценка на нашите видово специфични и вродени поведенчески модели е от най-голямо биологическо значение. В нея като никъде другаде лежи гръбнакът на вяко расово здраве и власт. Нищо не е така важно за здравето на цял Народ като елиминирането на “инвертираните типове”: тези, които при най-опасното, вирулентно нарастване, като клетките на злокачествен тумор, заплашват да проникнат тялото на един Народ” (цитирано в Kalikow, 1978, р. 174).

 

Две години по-късно той пише: “Ако трябва да има мутагенни фактори, тяхното разпознаване и елиминиране следва да бъде най-важната задача на онези, които защитават расата, защото постоянната възможност за нови появи на хора с недостатъци в специфичните за вида модели на социално поведение представляват опасност за Народа и расата, която е по-сериозна отколкото тази от смесване с чужди раси. Последната поне е разпознаваема като такава и, след еднократно елиминиране на размножаването, не представлява повече заплаха. От друга страна, ако се окаже, че при условия на култивиране не настъпва нарастване на мутациите, но самото отстраняване на естествения отбор причинява увеличение на броя на съществуващите мутанти и нарушава равновесието на расата, тогава расовите грижи за расата предполага дори по-строго елиминиране на малоценните в етично отношение отколкото се прилага днес, защото в този случай то буквално ще замести всички фактори на подбора, които действат в естествената среда” (р. 176). След като човек проникне зад това многословие, се отказва насерд фашистка идеология, свързана със зловещи социални мерки за постигане на расова чистото по евгеничен път.

 

Къде сме се озовали? Първо, расизмът няма естествена основа в биологическата наука, с изключение на степента, в която биолозите расисти са и вменили такава. Той е социален, икономически, идеологически и психологически, с близко разположени корени, дълбоко враснали в несъзнаваното. Второ, психоанализата в едно расистко общество ще бъде расистка или поне много избирателна спрямо аспектите на расизма, които пишещите ще повдигнат. Трето, да бъдеш просветен и научен не е гаранция срещу расизма в миналото и настоящето. Той е запечатан в културата.

 

Сега ще се върна към литературата. С годините развих известно умение да се ориентирам в литературата по въпроси, които ме интересуват. Отнема време, но човек може да получи от бележки под линия, препратки и бърз преглед на списания, повече от достатъчно за да си набави основа за размишление върху даден въпрос в светлината на най-добрите писания. Никога, никога преди не съм се оказвал с толкова малко, и повечето от това, което намерих, не е от голяма полза. Говоря за психоаналитичната литература. Както казах, това е покъртително. Ако се обърнеш към романи, устна традиция, културни изследвания, филми и музика, това е друго нещо.

 

Сега искам да докосна определени теми-инструменти, които моето четене ми е дало за работа оттук насетне. Няма да си позволя да представя в общи линии “Черна кожа, бяла маска” на Франц Фанън, “Каста и класа в един южен град” на Джон Долърд, “Психодинамика на расата” на Рей Шерлуд, “Расови теории” на Майкъл Бентън, “Една американска дилема: негърският проблем и съвременната демокрация” на Гунар Мурдал или полезните сборници “Анатомия на расизма” издаден от Дейвид Голдберг и “Теории на расовите и етнически отношения” издаден от Джон Рекс и Дейвид Мейсън. Съществува растяща литература върху психологията на чернокожите и различни описания за холокоста и жертвите на холокоста. Съществува и много полезна литература върху американските индианци, сред която разказът отвътре на Дии Браун за преживяванията на индианците “Зарови сърцето ми на Ранено Коляно” се допълва от възхитителното историческо описание на белите проекции – “Индианецът на белия човек: образи на американския индианец от Колумб до наши дни” на Робърт Ф. Беркхофър. Малък брой книги – главно романи, са допринесли колкото собственият ми опит за разбирането, което имам по тези въпроси: “Странният плод” и “Убийци на мечтата” на Лилиан Смит, “Твърде късно Фалароп” на Алан Патън, “Цветът пурпур” на Алис Уолкър и непоносимо вълнуващата “Възлюбен” на Тони Морисън, както и по-новият и роман “Джаз”.

 

Има уроци, които можем да научим от предисторията на расизма. Базил Дейвидсън казва: “Какво са мислили европейците за черните хора преди възхода на расизма? Как са оценявали ценностите на черното човечество? Има безбройни податки в изобразителните изкуства. Сетете се само за благородните портрети на черния монарх измежду тримата влъхви, които пътуват за да приветстват раждането на Христос. Помислете за работите на великите майстори на Ренесанса, които рисуват черни персонажи. Помислете за Рембранд, Веласкес, много други. Всекиш от тях без изключение рисува черни персонажи от същата гледна точка, от която рисува бели, независимо дали изобразените, бели или черни, са царе, търговци, посланици или слуги” (Davidson, 1987, р. 12). Дейдидсън прави тези наблюдения в контекста на благоприятна рецензия на една забележителна проява на смелост: “Черна Атина: Афроазиатските корени на класическата цивилизация” от Мартин Бърнал (1987), в която авторът черпи от широк диапазон свидетелства, за да покаже, че самото понятие за Арийска чистота, втъкано в нашата представа за класическите гърци, е социален конструкт, създаден от учени от късния осемнадесети и деветнадесети век за да предостави родословие за техните понятия за европейско расово превъзходство. В действителност, твърди той, в древногръцкото общество са били примесени много африкански и азиатски жилки и то е било далеч от “чисто”. Това е поразяващ пример за пренаписване на историята за обслужването на расистки цели, което е отхвърлено от един учен, посветен на различен възглед за човечеството: расистка срещу анти-расистка наука.

 

Двамата автори върху расизма, които са ми помогнали най-много са Джоел Ковел и Еуген Виктор Волфенщайн. И двамата са марксисти, и двамата отново и отново казват че никога не трябва да губим от поглед икономическите и социални интереси, на които расизмът посредничи и които обслужва. Те виждат расизма като фалшиво съзнание на социално ниво и като нарочване за изкупителна жертва

рационализация на индивидуално ниво. Той не е нещо уникално и винаги е посредник в социално-икономически проблеми. Онова, което е уникално в него е неговата злокачественост – чисто психотичното толериране на расистките чувства и произтичащите от тях действия. Ковел използва същите аргументи за разцепването и ролята на изкупителна жетва на мащабно проектирания Друг в своите писания за ядрената заплаха в служба на злокачествения национализъм (1983). Аз ще скицирам някои от плодовете на техния анализ.

 

Ключът към всеки опит да държим икономическите и социални интереси на преден план в нашето разбиране е да се опитаме да мислим диалектично. Нещата не само си взаимодействат: те се проникват взаимно на много нива; те са взаимно съставни. Според Волфенщайн ключът към диалектиката в тези неща е версия на формулата на Харълд Ласвел за разбиране на вътрешното и външното. Ласвел твърди, че частните мотиви биват изместени върху обществени обекти и след това рационализирани на езика на обществения интерес. Волфенщайн е политически изследоветел и историк, а също и психоаналитек и иска да подхване историята от един по-ранен стадий. Той казва, че “Политическите интереси най-напред се отразяват в публичната сфера, след това се интернализират като структури на характера и едва в последствие се изместват в областта на общественото (Wolfenstein, 1981, pр. 17-18).

 

Според Волфенщайн понятието за раса успява да замъгли както същинските обществени проблеми, така и посредничеството помежду им чрез несъзнавани процеси. Следователно, расовият конфликт прави невъзможни и замъглява класовите проблеми и класовите конфликти. Потенциално подривни или революционни енергии биват отклонени от гръмоотвода на расовия обект (Wolfenstein, 19771 стр. 178). Расизмът сам по себе си е илюзия за естествено определено социално разграничение между расови колективи, което служи за оправдание на особено свирепи отношения на доминиране и подчинение. Ако приемем неговата позиция, става ясно, че робството не е било родено от расизма, а расизмът е бил следствие от робството и негово продължение: кафяв, бял, черен, жълт, италиански, китайски, ирландски и пр. Първо идва икономическото и социално отношение и намира широк обхват за посредничество чрез човешките психотични процеси. Според Бентън (1987), първите свидетелства за английски расизъм са от осемнадесети век, измежду плантаторите от Барбадос, които намират за удобно да описват своите роби като зверове без душа. Първо идва робството; расизмът е негова рационализация.

 

Както ни казва Ковел, онези тъмнокожи африканци са били третирани като потомци на Хам, синът на Ной. Според Библията, Хам видял баща си гол и не покрил старият човек, макар братята му да постъпили така. Наказанието на Хам е неговият син Кус (или Канаан) и всички негови потомци да бъдат черни и прогонени в изгнание далеч от взора му. Престъплението на Хам – както староеврейските и ранно християнски коментатори отлично са разбирали – не е просто неуважение. То е кастрация на бащата – яростно отхвърляне на родителския авторитет и присвояване на бащиния сексуален избор. Почернянето и прогонването в изгнание на потомството на Хам е кастрация за отплата от по-висшия баща, Бог. Можем да предположим, че трансгресията, която е използвана за да се рационализира расизма, е била едипова.

 

Онова, което е черно и осъдено на изгнание не може да бъде видяно. Дългосрочните последици от това са били, според Фанън, че в Европа, което ще рече във всяка цивилизована или цивилизоваща се страна, Негърът е бил синоним на греха. Всичко забранено и ужасяващо в човешката природа бива обозначено като черно и проектирано върху човека, чиято черна кожа и минало на потиснат го правят подходящ да приеме тези символи. Идът става референтът на чернотата в личността, и разнообразните тенденции в ида се реализират в света като форми на чернотата, въплътена във фантазиите за расата (Коvel, 1970, pр. 63-66).

 

Отново, Волфенщайн посочва че отношението остава диалектично. То сграбчва потисника и потиснатия. В своята отлична биография на Малкъм Икс (най-добрата книга върху расизма която съм чел), Волфенщайн изяснява отношението по следния начин: “Излагайки идеята най-общо, можем да кажем че идентичността на Негъра (като всяка друга външно наложена и поради това стереотипно ограничена идентичност) е характерова форма на груповата емоция, определена чрез посредничеството на идентификация с насилника. И съвестта и съзнанието са избелени, и чернотата остава здраво прикрепена към неприемливи, предимно агресивни, инфантилни емоционални импулси. Както черните, така и белите хора имат характерова структура в която Азът, включително моралният Аз, е бял, а То е черно. В рамките на това отношение черните хора могат да мислят за себе си като напълно човешки същества само като отхвърлят своята истинска расова идентичност, докато белите хора постигат сигурност относно своята човешка природа единствено с цената на дехуманизация на черните. Така понятието за емоционалната група възниква под формата на вътрешно групово отношение доминиращи-доминирани. В това отношение изтласканите садистични тенденции на доминиращата група се превръщат в себеомраза, в мазохистична тенденция на доминираната група. Обратно, отчужденото самочувствие на доминираната група се превръща в нарцисизъм на доминиращата. И чрез работата на вторичното прецизиране или рационализация, членовете на двете групи остават здраво вкопчени в хватката на стереотипното фалшиво съзнание” (Wolfenstein, 1981, стр. 145). (Моля обърнете отново внимание че, mutatis mutandis, този набор от взаимни проекции изцяло съответства на онези, описани от Том Мейн като характеристика на лошият но стабилен брак, по-горе, четвърта глава).

 

Волфенщайн ни напомня, че този емоционален процес е определен от политическата и икономическа власт на управляващата класа и че “Емоционалното отчуждение се определя от отчуждения труд и е негово възпроизвеждащо се посредничество”. Така, ставайки Негър, “Малкъм Икс се е учил да играе ролята си в капиталистическата пантомима на расови стереотипи, неговата диалектика на себепредставяне” (стр. 146).

 

Ковел казва че расизмът, “без въобще да бъде проста заблуда на фанатично и невежо малцинство, е набор от вярвания, чиято структура произхожда от най-дълбоките нива на нашия живот – от тъканта на допусканията, които правим за света, нас самите и другите и от матрицата на основните социални дейности” (Коvel, 1970, р. 3). Расовият Друг е отрицание на социално утвърдения аз (р. xxix). Ние свеждаме расовия обект до един отчужден Друг – не аз, не човек, нечист, без задръжки, нецивилизован, не всичко онова, което аз си позволявам или понасям в мен самия.

 

Той разбива расизма на известен брой подразделения. Потиснически расизъм е прякото потисническо отношение от южните щати на Америка. Отхвърлящ расизъм е изключването и хладното пренебрегване на черните в северните щати. Метарасизъм е продукт на едно икономическо и технократско общество. Той описва историческият преход от потиснически през отхвърлящ към метарасизъм като паралел на развитието от робство през феодализъм към индустриализация.

 

Краят на робството и идването на номиналната десегрегация не са подобрили много аспекти от положението на черните в Америка. В десетилетията след Гражданската война има 4000 документирани линчувания на чернокожи, които често са били бесени на групи по празнични поводи. Линчуванията са били ритуални събития, празници на общността с магически асоциации: пръстите на ръцете и краката и интимните части на жертвите са били високо ценени, както и бръките от веригите, с които са били оковани и въжетата, които са ги задушили (Backster, 1992, pр. 18, 22, 23). Да принадлежиш на Ку Клукс Клан е било нещо, достойно за уважение. Кланът е прославен в първият игрален филм “Раждане на една нация”, Удроу Уилсън му се възхищава и главният съдия на Връховния съд на САЩ е негов член.

 

Приближавайки към по-нови времена, доходите на чернокожите относително спадат между 1970 и 1980, безработицата нараства относително с пет процента, докато тази сред младите достига петдесет процента. Шансовете на чернокожия да умре от алкохолизъм са три пъти по-високи отколкото на белия. Броят на убийствата е пет пъти по-висок отколкото сред белите. Броят на чернокожите в затворите многократно надвишава процента им от населението. Една четвърт от младите черни мъже са в затвора, в пробационен режим или по накакъв друг начин под контрола на закона. Един черен мъж в Харлем има по-малко шансове да доживее до 50 годишна възраст отколкото жителите на Бангладеш (Сънди Таймс, 4ти март 1990, стр. А18). Подобни нещастия се отнасят и за отношенията между чернокожите и в Британските служби за психично здраве. За чернокожия вероятността да бъде диагностициран като психотичен, да бъде поставен под ключ против волята му (“секциониран”) и насилствено да му бъдат давани лекарства е два пъти по-голяма отколкото за белия. Вероятността да бъде хоспитализиран е три пъти по-висока, отколкото при белия (“Hear Say”, BBC2, 28 Август 1991).

 

Положението на американският индианец в момента е още по-лошо и е било ужасяващо от момента на “откриването” на Америка. (Кавичките са по повод на скорошното признаване че не-европейски изследователи са достигнали Западния Свят дълго преди Колумб да го направи през 1492. Виж Cаrew, 1988. При това, след като страната е била населена, тя не се е нуждаела от отриване.). Колониализмът и расизмът са били интегрално свързани от самото начало и са взели кръвен данък от червенокожите и чернокожите, а след това и от други народи: “Съвременният колониализъм, който започва с европейското преоткриване на Америките де-цивилизова огромни територии от света. Той започва с Холокоста срещу индианците, дванадесет милиона от които умират през първите четиридесет години от Колумбовата ера, продължава срещу африканците, двеста милиона от които се смята че са умряли при атлантическата търговия с роби (девет милиона са загинали само на корабите), и следва безконечна смърт на азиатци с разгръщането на колониализма” (Carew, 1988, р. 38). Тези цифри не включват изтласкването на американската граница на запад, което довършва опустошението на индианския начин на живот. То е било наречено най-дългата необявена война историята. Размерът на клането е безпрецедентен в световната история и остава без паралел.

 

Учени католически теолози декретират в 1503, че трябва да бъде дадено разрешение то кралица Изабела за робство в Новия Свят, и деградираният възглед за местното население е предпоставка за тази търговия, както и обещание за спасение: “Бидейки закоравели в своите обичаи на идолопоклонничество и канибализъм, бе постигнато съгласие че аз следва да издам този декрет… С което давам лиценз и разрешение…. да бъдат те залавяни… като Ни се плаща делът, който Ни принадлежи, и да бъдат продавани и използвани техните услуги, бе за това да се налага каквото и да е наказание, защото ако християните ги доведат по тези земи и използват техните услуги, те ще бъдат по-лесно обърнати и привлечени в нашата Света Вяра” (Carew, 1988, р. 48). Обвиненията в канибализъм от страна на европейците са неоснователни. Безобидните и услужливи туземци са оклеветени като диви и звероподобни, легитимирайки по този начин действията на господарската раса. Диващината на конквистадорите е проектирана върху техните жертви, които след това могат да бъдат видени като нечовеци и третирани по нечовешки начин – което и се прави с тях по невъобразими начини.

 

Последвалата касапница е документирана от един хронист и съвременник на събитията, Бартоломеас де Лас Касас, католически свещеник, който споделя наблюдението си, че индианците “са по-предразположени към добри обноски от европейците”, и при все това “върху тези хора испанците връхлетяха както тигри, вълци и лъвове се нахвърлят върху агнета и козлета. Четиридесет години те кръстосваха тези земи, подлагайки на клане клетите индианци, докато в земята на Испаньола, която в 1942 имаше население приблизително три милиона, останаха има-няма триста индианеца. Историята на Испаньола е и история на Куба, Сан Хуан (Пуерто Рико) и Ямайка. Тридесет острова около Сан Хуан бяха напълно обезлюдени. На континента кралство след кралство бяха разсипвани, племе след племе бяха изтребвани. Дванадесет милиона индианци по тези континентални земи загинаха под варварските действия на испанците. Собствеността им бе така несигурна, както и животът им. Заради алчността за злато, украшенията от шиите им ушите им бяха изтръгвани, и както маскираният грабител заплашва жертвата си докато разкрие скривалището на ценности, така индианците бяха подлагани на най-жестоки изтезания за да бъдат принудени да посочат местонахождението на мини, които никога не са съществували, и на злато в потоци и полета, където Всемогъщият никога не го е поставял. Подчинението не осигуряваше по-добро отношение отколкото враждебността, вярната служба не получаваше възнаграждение, различно от онова, което получаваше предателството. Най-жалкият испанец можеше да насили семейството на най-благородният вожд, и домът нямаше святост в очите на озверелия войник. Конниците яздеха гордо по улиците на Нова Изабела, и конете им ужасяваха бедните индианци, докато ездачите клатеха украсените си с пера глави и размахваха блестящите си мечове. Докато яздеха, техните пики пронизваха жени и деца, и те нямаха по-голямо развлечение от това да се обзалагат върху умението на кавалера да разсече напълно човек с един-единствен ловък удар на меча. Подобен спорт нe можеше да предложи нито една игра на карти или зарове. Друг рицар от Испания трябваше да отсече главата от раменете на жетвата с първия замах на меча. Цели състояния бяха загубвани при облозите върху способността на фехтувача да прониже индианец на точно определено място на тялото. Деца бяха грабвани от ръцете на майките и хвърляни върху скалите, край които минаваха. Други деца хвърляха във водата, за да могат да видят майките им как се борят със смъртта, докато се удавят. Бебета бяха изтръгвани от гърдите на майките и храбрият испанец изпробваше силата си, като теглеше встрани малките крачета на младенеца, докато го разкъса на две. След което парчетата от бебето бяха хвърляни на ловните кучета, за да преследват по-настървено плячката по време на лов. В родословието на един породист испански копой нищо не се ценеше така високо, като петстотин разкъсани индианеца. Някои туземци те бесеха на бесилки, и имаха благочестивия обичай да събират достатъчно жертви, за да обесят наведнъж тринадесет в редица и така набожно да почетат паметта на Христос и дванадесетте апостола. Молох трябва да е бил в небесата… Аз бях очевидец на всички тези жестокости и на безкрайно много други, които ще отмина с мълчание” (цитирано в Carew, 1988, pp. 48-9).

 

Разказът на Лас Касас върви остров по остров, и при всеки от случаите на дружелюбните опити за преговори от страна на туземците е отговорено с масово изтребление. Едва в резултат на това туземците стават враждебни. (Лесно е да се застане от обратната страна на разединяването и да се пренебрегнат войните между племената и човешките жертвоприношения, които са част, да речем, от някои ритуали в централна Америка.) Но дори тогава ние срещаме дълга история на почтени преговори и договори, цинично нарушавани и погазвани, както показват хрониките на Дии Браун. Впоследствие, в столетията след шестнадесети век положението на индианците едва се подобрява, и през деветнадесети век американците просто довършват тяхното изтребление, само за да стоварят върху тях ново унижение като направят булевардния роман и уестърна изразни средства за символизиране на настъпателния поход на Границата на белия човек и изпитанията на американското мъжество. Отново, те третират “Благородния Дивак” като изцяло подъл и хищен, напълно заслужаващ демонизиране от ръцете на безбройните каубои от евтините издания и екранните Джон Уейновици. В тях отеква, през дългите походи към чужди резервати и клането на индианци при Ранено Коляно (в което се излива мъстта за погрома на американската кавалерия на генерал Къстър при Литъл Биг Хорн), ехото от поведението на испанците, описано в хрониките на Лас Касас три века по-рано (Slatta, 1990, ch. 12; Buscombe, 1988).

 

Веднага след физическото изтребление идва културното охулване. В разговорния език намират място обидни названия. Например, думата “червенокож” произлиза от ловците на хора, които намирали за неудобно да мъкнат целите тела. Било им разрешено да одират жертвите си и да представят техните кървави кожи, за да получат 60 долара за мъжка и 40 за женска. По същия начин, с названия за индианци, сред които червенокожи, индианци и вождове – се кичат спортни отбори на белите, чиито фенове се обличат по начини, които оскърбяват туземните американци и подриват тяхното културно наследство до глупави носии и френетични карикатури на бойни танци. Презрителни расистки названия били също така преносими: индианците били наричани “прерийни чернилки”, хипстерите, които възприемат поведения на чернокожите са наричани “бели чернилки”, а либералите, борещи са за граждански права, стават “любовници на чернилки”.

 

В добавка към културната деградация съществува ерозия на забраните, които лежат в основата на цивилизацията. Наскоро посетих Манитоба и се срещнах с белия лекар, който отговаря за здравето на децата на туземните канадци. Той ми каза, че има цели общности, където всеки член е бил жертва на сексуална злоупотреба от бели или местни хора и че тази практика може да бъде проследена в много поколения назад.

 

Неистовият расизъм на каубойските филми е особено ироничен при изобразяването на чернокожите и мексиканците като пионки, мързеливи или лоши. Историческите изследвания представят съвсем различна картина на каубоя: “В мита и във филмите той винаги е бял англосаксонец. В действителност, той често е бил черен или кафяв. Тексас, източникът на толкова много каубои, е бил робски щат, и крайбрежните области, където са били отглеждани говеда в Тексас преди Гражданската война, са имали голямо робско население, което в някои от тях е достигало до 70 или 80 процента от цялото население на областта. Робите са отглеждали добитък, обяздвали са коне, и са придобивали всички умения, които се показват във филмите от белите каубои. След войната, към тях се присъединяват освободени роби от целия Юг, които се придвижват на запад. Буквално всички отряди от следотърсачи в Тексас са включвали черни каубои, а някои, като онази, която Джим Елисън, отвежда към Канзас през пролетта на 1874, са били изцяло черни. През 1920-те Джордж Сандерс преценява, че една трета от всички работници са били черни или мексиканци, и многобройни спомени на каубои и малкото оцелели снимки на отряди следотърсачи го потвърждават” (Taylor, 1983, р. 20).

 

Има няколко филма, които се опитват да поправят някои от тези исторически несправедливости. Например, “Пречупена Стрела” (1950), се противопоставя на расизма, като изобразява героя, Джеймс Стюърт, като симпатизиращ на индианците. Той живял сред тях и се оженил за индианка. (Не е случайно, че авторът на сценария, Алберт Малц, е бил хвърлен в затвора за отказ да свидетелства за политическите си симпатии пред Маккартиският, отдаден на лов на вещици Комитет за не-американски дейности. Малц влиза в черния списък за своите комунистически убеждения, тъй че един приятел поставя името си под сценария, който печели много награди.) В “Омбре” (1966), индианските ценности на Пол Нюман, макар и сурови, показват лицемерието на онези, от които се очаква да се грижат за индианците в резерватите, но които безмилостно крадат от тях храна и провизии. По-наскоро, “Танцуващият с вълци” на Кевин Костнър (1991) отдава почит на индианската култура, макар и с цената на това представи белите войници като вдървени злодеи, въпреки че реалността трябва да е била достатъчно лоша. Има нещо иронично в броя но Оскарите, които спечели този филм, тъй като той увековечава разцепването и представя огледалния образ. В “Самотен гълъб” (1989), една от най-възхитителните фигури – след двамата бели тексаски рейнджъри-герои – е чернокож, и смъртта му е един от най-мъчителни моменти. Той е убит докато спасява сляпо индианско бебе.

 

Връзката между индианците, обрисувани в “Танцуващият с вълци” и техните днешни потомци е обстойно изяснена в една статия върху филма: “Представете си, че сте туземен американец, който живее в резерват в областта Шанън, Южна Дакота, където преди век вашите предци са били покосени от Седма кавалерия в местността Ранено Коляно. Най-напред, вие ще сте беден. Направо смазан от бедност. Вашето място ще бъде на най-долното стъпало на най-богатата нация в света. Чернокожите в бордеите на Харлем и колибите край Мисисиспи ще бъдат по-заможни от вас. Ще имате образование, по-ниско от стандартното. Малко вероятно е да имате работа, защото вашата раса е изправена пред 75 процентов ръст на безработица. Голяма част от вашата оскъдна социална помощ вероятно отива за пиене и хазарт. Вашите деца навярно са родени с увреждания, защото майка им е алкохолик. Продължителността на живота ви ще бъде под 50 години, най-ниската в САЩ” (Perry, 1991, р. 19). В действителност, продължителността на живота на един индианец в резерват е дори по-ниска – 45 години. Най-честата причина за смъртта е алкохолизмът, и индианците имат най-високите нива на детска смъртност, безработица и отпадане от училище сред всички групи в Америка. Нивото на самоубийства е два пъти по-високо от средното за нацията, и една шеста от индианските юноши са правили опит за самоубийство. Безработните и загубили надежда туземни американци в Аляска често се напиват до състояние на безчувственост и се запиляват в смъртоносния студ на полярната зима.

 

Тези исторически данни ни помагат да схванем истинското човешко страдание, което лежи зад описанието на Ковел на процеса на рационализация, който той нарича радикална дехуманизация. Той описва “очертанията на една примитивна фантазия за мръсотия върху по-развитата фантазия за Хам и Едип” (Covel, 1970, р. 91). В историята от времето на робството до ден днешен, черният човек се променя от баща към дете към тяло към пенис към изпражнения към нещо неодушевено и накрая към нищо – невидимия човек от романа на Ралф Елисън. Редом с унизяването върви абстрахирането, докато се достигне крайната точка на нищото. Отново, черният човек престава да бъде считан за човешко същество. Ковел ни напомня, че когато Хъкълбери Фин на Марк Твен дава отчет за своето закъснение пред своята Леля Сали, той измисля злополука на един речен кораб: “Не беше засядането – това ни задържа само малко. Взриви се едно бутало.” “Боже мой, имаше ли пострадали?” пита лелята. “Не. Уби един негър.” “Е, имали сте късмет, защото понякога наистина има пострадали хора” (р. 92).

 

За първи път терминът “раса” се появява в английския език през 1508 година и е свързан с несъзнаваните сили. Той се появява в поема за седемте смъртни гряха от някой си Скот, наричан Дънбар, който се обръща към онези, които следват завистта “клеветници от различни раси” (Banton, 1987, р. 1). Ако разгледаме трактатите върху расизма, откриваме, че са пълни с изключително примитивен, клайниански език. Ето един списък с определения, които съм извадил от една книга върху психоанализата на расизма, която поставя ударението върху проекцията на вътрешно психични явления върху политическия свят и се отнася към тях в голяма степен като към болни или злокачествени вътрешни обекти: чужди тела, микроби, замърсители, осквернители, вредители, отровни зарази, гангренясали крайници, мръсни, загнояли, паразитни (Koenigsberg, 1977). Това напомня представянето на евреите като канални плъхове от нацистките пропагандни филми и реториката на съперничещите си политически тенденции, обсъждани от Мартин Том в една статия върху проекциите в лявата сектантска реторика, в която опонентите са характеризират като лайняни, гнусни до повдигане, а идеите им като повърнато, бълвоч и пр. (Thom, 1978).

 

На един мой семинар върху расизма прочетох дългият откъс от Лас Касас, цитиран по-горе, който описва с потресаващи подробности геноцида на конквистадорите. Един колега, който е досадно склонен да отцепва съчувствието от прозрението, каза: “Разбирам защо си потиснат, но защо си изненадан? Това са нещата, които се случват в несъзнаваното. Въпросът е какво позволява те да бъдат осъществени”. Той, разбира се, беше прав. Това е цялата теза на Фройд в “Цивилизацията и неудовлетворението от нея” и на неговата теория за цивилизацията. Това, което позволява те да бъдат осъществени на над-семейно ниво е изключването от групата, което е най-опустошително при расизма и злокачествения национализъм. Това обаче не е напълно адекватно, тъй като описанието на Фройд не прави разграничение между вътрешно психичното, семейството и групите с различни размери. Както съм казвал, мисля че той е отчасти прав и отчасти остро се нуждае от помощта на социални мислители и историци за да се измъкне от своя смазващ редукционизъм. Моделът на Фройд започва с ненаситната грабливост и полиморфната перверзия на патриарха. Това поражда създаването на цивилизацията чрез табуто върху кръвосмешението, което води до Едиповия комплекс, който, на свой ред, ни дава суперегото – нашата единствена надежда, когато ни връхлетят примитивните подтици.

 

Това, което се случва при расизма и национализма, е че ние отдаваме суперегото си на лидера, организацията или групата или бандата или нацията или “каузата”. Тогава лидерите дават санкция на разрушителното действие и избирателно снемат тънкия защитен слой на цивилизацията. Както казват последователите на индийския култ в “Гунда Дин” (1939), ние “убиваме за любовта на Кали”. Ние убиваме в името на кауза, често предполагаемо чиста кауза. Това е съвършено уловено в тази зловеща фраза на нашето време – “етническо прочистване”. Лесно е да се направи дълъг и потресаващ списък от ситуации, в които някоя версия на тази рационализация е била или е действаща. Наскоро моят син направи документален телевизионен филм за Югославия по време на и след Втората Световна Война (D. Young, 1990). Хърватите установили фашистка република. По време на нейния режим войниците се приближавали към децата и ги карали да се прекръстят. Ако се прекръстели по руския православен начин, били застрелвани на мига. В края на войната лидерите на фашистката клика били защитени и тайно измъкнати през границата от Ватикана. Свещеникът, който организирал това бягство, по-късно станал Папа. Този документален филм не е показван в нито една католическа страна и не може да бъде излъчен повторно тук. За мен това означава че църквата и военните си поделят първото място за санкциониране на геноцида в името на по-висша кауза.

 

Сю и Рей Холанд (1984) обсъждат расизма в смесените двойки. Те тръгват от разбирането на Феърберн за разединяване, при което добрите или приетите репрезантации остават в съзнаваното, след като отхвърлените частични обекти и свързаните с тях лоши частични себе-репрезантации бъдат изпратени в несъзнаваното. “проблемът с отхвърлените частични обекти и частичните себе-рапразантации е в това, че макар и запратени в несъзнаваното, те продължават да намират израз в поведението и преживяванията на възрастния” (Holland&Holland, 1984, р. 95). Тези проблеми могат да избият в отношенията в двойката, както мнозина от нас са се убедили на свой гръб. Холанд адаптират този модел за описание на депресиите на бели жени в сексуална връзка с черни мъже от някои колониални култури. Тук имаме микрокосмос на едно расистко общество в проекциите, унижението и себе-омаловажаването в тези двойки, които неизбежно се прехвърлят на техните деца, тъй че опитите за интеграция на индивидуално ниво също възпроизвеждат измерения на расизма в самия процес на търсене на неговото преодоляване.

 

Волфенщайн развива този модел в по-широкото група и го прилага към ситуации, в които расизмът включва лидер. Хитлер е очевидният пример, но Волфенщайн изследва интересния случай на лидера на Черните Мюсюлмани, преподобният Елиах Мохаммад. Тук той адаптира работата на Фройд върху груповата психология и описва как членовете на сектата проектират несъзнаваната враждебност, изпитвана към родителите, върху лидера, който оторизира нейното изместване от него самия и членовете на групата към определеният расов враг. Този модел е изтласкване, водещо до проекция, водеща до изместване. Той описва расистките организации като сънища, отдушници или форми на бягство от изтласканите копнежи и за особено ирационалните несъзнавани желания (Wolfenstein, 1977, стр. 172).

 

Чуждата група се схваща като сексуална, също както и като агресивна заплаха. Чуждият мъж е граблив дявол, а жената е прелъстителна вещица. “Така, образът на расовият враг е кристализация на доминиран от агресия или ограничавани сексуални тенденции. Той е формиран чрез проекция и изместване на инфантилния Аз на членовете на групата, на садистичното дете, което дори в най-състрадателния възрастен. От което следва, че вътрешно-груповия живот е освободен от натиска на нежеланата инфантилна сексуалност, така че приема характера отношение, сдържано и подчинено от някаква цел. И ако сега преведем този възглед на малко хлъзгавия структурен език на психоанализата, можем да заявим, че групата се отнася към врага както егото към ида (както потенциално съзнавания аз е за отчуждения или несъзнаван-изтласкан аз), докато самата група е “броят на индивидите които са положили същия обект на мястото на своя его идеал и следователно са се идентифицирали един със друг в своето его” (Wolfenstein, 1977, р. 173, цитиращ “Групова Психология” на Фройд).

 

В “Убийци на сънища” Лилиан Смит предлага фантазна сделка между богати собственик и бедния “червен врат” (вратът изгаря на слънцето при работата с наведена глава на памучните полета). Оставете ни да ви експлоатираме, и ние ще ви дадем черните да властвате над тях, да ги използвате за изкупителна жертва, да ги експлоатирате сексуално и да ги убивате. Господин Богат Бял казва на господин Беден Бял: “Ако се почувстваш неспокоен, защото си без работа или покривът ти капе, или децата изглеждат хилави и лопатките им стърчат повече от нормалното, всичко което трябва да си спомниш, е че ти си далеч по-добре от черния човек…Но ако понякога бездруго си нервен и нямаш друга работа, и отвътре ти е притеснено и те е яд на роднините ти, и мислиш ще се почувстваш по-добре ако от време не време линчуваш по някой негър, за мен това също е окей; ще уредя със шерифа и съдията и съда и вестниците да нямаш никакви неприятности след това…Ако веднъж допуснеш да помислиш за него като за човешко същество, после ще трябва да признаеш че си му сторил неща, които не можеш да признаеш, че си сторил на човешко същество. Ще трябва да знаеш, че си извършил неща, заради които Бог ще те изпрати в Ада…И понякога е било така: Ти просто си го мразил. Мразил си го и си се страхувал и ужасявал от него, защото не можеш никога да забравиш, няма начин да забравиш, какво си сторил на неговите жени и на децата на тези жени; няма начин да забравиш сънищата си за тези жени… Няма начин да забравиш… Да… те решили, че са направили добра сделка” (Smith, 1950, pр. 162-65). Отново, ни сме расисти по линиите, положени от икономически и социални разслоения. Това е което го прави расизъм – стереотипизирането и принасянето в изкупителна жертва на хора като членове на групи, наместо третирането на хората като индивиди.

 

Ще ми се от тези теоретични изследвания да премина към лични преживявания в момента. Расизмът е навсякъде около нас и във всички нас. Веднъж четох, че шпионските трилъри избират за злодеи източно германците, защото те са едновременно шваби и комуняги, и северно корейците, защото са едновременно с дръпнати очи и комуняги. Последният обрат на всичко това е, разбира се, расистката подигравка с анти-расизма. “Раса и Класа” предоставя анализ на расистките писания във вестник “Сън”, включително истории за Лондонските райони. Смята се, че в Харингей са забранили черните коли за събиране на боклука и са похарчили 50 000 лири стерлинги за луксозни тоалетни за странстващи цигани, а в Брент и Излингтън са забранили детската песничка “Бее Бее Черна Овцо”. Разбира се, нито една от тези истории не е вярна, някои са изсмукани от пръстите, всички са подвеждащи, а тази за “Бее Бее Черна Овцо” е дошла на бял свят като кръчмарска небивалица. Всичко това подигравателно съпоставя нелепите чужденци и техните глупави поддръжници – добротворковци, от една страна, с идеализираната, хомогенна, органична и в други отношения идилична местна бяла култура, от друга страна. Алфред Шърман (който е критикуван че иска да доведе френски фашист на една Тори конференция) се е страхувал, че “една Прокрустова пиджин култура” може “да бъда наложена както на мнозинствата, така и на малцинствата” и виждал в това рецепта за “културен геноцид”, който “като резултат поставя възгледът за Английска нация извън закона”. Мери Кени смята, че определени анти-расистки предложения ще превърнат “благите британци в негодуващи мизантропи…. когато видят всичко присъщо на техните родни традиции разрушено” (Murray, 1986, р. 12).

 

Тези цитати извеждат расизма от царството на високата теория и го довеждат в нашата непосредствена култура. Има го много и в новините в резултат от западането на Съветската империя. Оттеглянето на съветската хегемония доведе до разцвет на национализма, включително преследването на местни и съседни малцинства, както и на евреи, които масово емигрират в Израел, само за да станат част от Близкия Изток, сам потопен в омразата и деградацията на съвместните проекции и опити за изтребление. А съществува и бивша Югославия.

 

Сега се обръщам към моя собствен опит. Не мога да кажа как се научих да преследвам евреите и да смятам католиците за странно различни. Първият и единствен човек с когото бях заловен в леглото (на петгодишна възраст) беше католик, и същото се отнася за моята сестра (като тинейджър). И двамата бяхме критикувани по начини, които преплитаха нашето сексуално провинение с едно обвинение, което, поглеждайки назад, ни накара да се чувстваме сякаш сме извършили расово кръвосмешение. По-късно имах приятелка католичка в моя квартал, но бях заплашен с насилие от момчета от местното енорийско училище. Същото се случи, когато бях спасител на един работнически плувен басейн, където бях заплашен с осакатяване от местни момчета католици. Във всеки случай приятелката ми прекъсна връзката за да ме предпази. Сигурен съм, че приемането в последствие на католицизма от сестра ми бе отчасти бунт, както и моята женитба за еврейка.

 

При все това, аз имах близък приятел католик, и ние участвахме в кварталния тормоз над едно момче, чието единствено видимо отклонение бе, че посещава еврейско училище. Той, както и други след него, бе наричан “хебе” и преследван до дома си, точно както те бяха наричани “кике” и подигравани зад гърба им и имитирани със смешен акцент. Всеки знак за подлост водеше до удар в носа и обвинение за членство в “Племето”. Еврейските момичета идваха на нашите тинейджърски танци; една от тях бе избрана за Кралица на Компанията за танца на кадетския корпус, но това доведе до много закачки. Еврейските момичета, без значение колко богати или известни бяха бащите им, изчезнаха от танците щом дойде време за дебюти в доброто общество, а в “най-добрите” клубове не членуваха евреи.

 

Имаше и други ретроспективно забележителни премълчавания и отсъствия. Спомням си само едно дете от работнически произход в моя квартал и училище, и той не остана дълго. Нямаше мексиканци, китайци, японци, индийци или индианци. И особено нямаше чернокожи. Никога не бях плувал в басейн или посещавал училище заедно с черен докато не станах на деветнадесет. Никога не бях спал под един покрив с такъв човек, преди да стана на двадесет и да се включа в летен проект на Квакерите в една психиатрична болница в друг щат. Никога не бях имал възрастен чернокож приятел докато не преполових тридесетте.

 

Дори и така, мисля че мога да определя кога за първи път си дадох сметка за расизма. Когато бях на пет години, майка ми един ден просто ми каза че няма повече да играя с най-добрия си приятел. Той беше черен, живееше в крилото за слуги на една съседна къща и двамата с него лудувахме нагоре-надолу из околните алеи, биейки барабани (моят беше един индиански там-там). Попитах защо и ми беше казано, че е така защото той е негър. Протестирах и плаках и се чувствах ужасно, но се подчиних – след относително малко на брой пляскания – с едно удивително почитание, което не проявявах към други аспекти на авторитарното поведение на моите родители.

 

Една особено жестока ирония във всичко това – а то се отнася за много бели от южна Америка и южна Африка – е че аз получих единствената надеждна сигурност в моето детство и младост от черни жени. Тя се простира от най-ранните ми спомени докато не напуснах дома си, за да отида в университета – дълбока, постоянна, търпелива, обгръщаща, грижовна. Винаги там и винаги ведра, докато моите родители или отсъстваха, или бяха заети с депресия, разочарование, горчивина и фанатизъм. Попитайте ме за грижите на детството, и ще чуете за Одали, Джеси, Елла Мей, Сади (чиито фамилни имена никога не научих) и Люси Уилкерсън. Твърда и любяща, пренебрегвайки своите деца заради мен и сестра ми, Люси работи за моето семейство почти четиридесет години и умря като тяхна прислужница.

 

И все пак – ето колко дълбоко реже расизмът – тя практически не игра никаква роля в многото години на ежедневна психоанализа. Нито пък оплаках смъртта и като трябва. Когато умря майка ми, нейната черна болногледачка, Линда Робъртс, не бе поканена на обичайното семейно събиране след погребението. Тя беше онази, която беше твърдо там, в най-тежкия период на майка ми, след като умря баща ми.

 

Когато израснах в Тексас през петдесетте, Ку Клукс Клан бе все още активен, како е отново сега. Без да зная, аз работех с негови членове – земеделци, които не печелеха добре от фермите си и бяха дошли да работят във фабриката на Форд за да закрепят домакинствата си. Те изглеждаха свестни хора, и аз нямах представа, че членуват в Клана, докато един от тях не ме видя в приятелски разговор с един черен портиер, проповедник с магистърска степен, който се опитваше да поддържа църквата си жива, ситуация, сходна с тази на земеделците. Човекът, който работеше най-близо до мен, внимателно намествайки каросериите върху шасита, ми каза “Никога вече не ме заговаряй. Не искам да имам нищо общо с любовник на чернилки”. И никога повече не ми продума. Един благоразположен работник ми обясни, че много от хората, работещи редом, са членове на Клана.

 

Тези хора, като всички расисти, бяха придобили ужасяващите си социални нагласи чрез процес на скрито социално научаване, при което техните инфантилни психотични тревожности, чувства, присъщи на всички бебета, бяха канализирани в специфични форми на проективна идентификация. Аз не мисля, че тези червени вратове, работещи във фабриката на Форд, бяха луди или психопатични, повече отколкото мисля че бяха зли моят баща расист и (доста по-префинена) майка расист и сестра ми. Както ни показа Хана Аренд в случая на Адолф Ейхман, нещата са по-банални (Arendt, 1963). Те просто бяха социализирани в ценностите на тази част от света – точно като бях и аз.

 

Предполагам, че неизбежно този разказ може да прозвучи самодоволно, дори оскърбително. Аз повдигам въпроса какво просвещение са донесли моите собствени десетилетия анти-расистка работа. Отговорът е практически никакво на най-дълбоките нива, макар че мога да претендирам, като цяло, че се държа добре. Това, което се опитвам да установя, използвайки единственият пример, който познавам добре, е нещо относно друга област на мълчание- расизмът във вътрешния свят на иначе порядъчни хора, дори и особено вътрешните светове на активните анти-расисти, чиято морална активност обикновено, според моя опит, е породена от вина и импулс към репарация. Продължавам да мисля, че черните мъже са благословени с достойни за завист сексуални дарби, че са по-потентни и по-добри любовници, че черните жени са по-щедри и чувствени. В един или друг момент – в зрелите ми години почти винаги мълчаливо – съм презирал “джапанките” (обидно название на японците – Б.пр.), мразел германците, смятал съм латиноамериканците за неблагонадеждни, смущавал ме е средиземноморския вой, мислил съм арабите за фанатици, подсмивал съм се на мексиканците, отнасял съм се към азиатците като към деца, и (точно както казва расисткият професор Дарлингтън) съм долавял миризмите на другите расови групи и съм ги намирал за чужди. Улавял съм се, че мисля за приятели, уважавани колеги и любовници че се “държат по еврейски”. Реагирал съм спрямо италианци, пакистанци, ирландци…тези случаи нямат край. Мога дълго да говоря за всичко това – все неща, противоположни на моите убеждения, усилия и практики. Моята тъща еврейка веднъж каза на жена ми: “Той винаги ще мисли за теб като за малка еврейка”. Тя бе съвършено права. Фактът, че антисемитизмът е примесен и с идеализации, само усложнява проблема, както го усложнява и фактът, че две от децата ми са евреи.

 

Какво можем да направим с всичко това? Не мисля, че ще достатъчно да бъда презрян и да бъде отбелязано, че излагайки това, се опивам да приспя вината си, като и да начеша расизма си. Смея да кажа, че, признавайки различията на културния опит, аз говоря от името на много хора, включително членове на потиснати групи, чийто расизъм не съм достатъчно вещ да изследвам. Моята теза е, че това е втора природа, и това е трудността. Втората природа е история, култура и личен опит, маскирани като първа природа или биология. Наистина, като видяхме, интелектуалните расисти го наричат биология. Но не е първа природа или биология. По-горе казах, че расизмът реже надълбоко. Сега бих искал да променя този образ. Той е така дълбоко наслоен от културата, така дълбоко вкоренен, че не подлежи на изрязване, независимо колко просветени са по-късните убеждения и практики.

 

Моят баща – с когото бях в отвратителни отношения – споделяше повечето от съществуващите предразсъдъци, характерни за районите в които живееше, Алабама, Вашингтон и Тексас: към чернокожите (макар да го наричаха добър господар), към евреите (някои от най-добрите му приятели бяха евреи), към католиците (като в горния случай, макар никога да не прости на сестра ми че се ожени за католик и стана такъв), към латиноамериканците (беше почетен консул на две латиноамерикански страни). Но беше отчаяно тесногръд. Веднъж ми каза, че всички свещеници са хомосексуалисти и всички монахини са лесбийки и че има тунели между мъжките и женските манастири. Когато му посочих, че може да поддържа само две от тези убеждения, но не и трите наведнъж, той каза: “О, да, ти си бил в колеж” (той също беше учил в колеж и преподаваше в колеж). Когато разказах историята на сестра ми, тя избухна в плач и каза, че ужасното е това, че той настина е вярвал в онова, което е казал, независимо колко очевидно нелепо е то.

 

Смисълът да разказвам този анекдот е, че има разлика само във вкореняването и повърхностното поведение между неговия расизъм и моя. Ако е така, и ако аз не съм просто един непоправим расист, който се опитва да мине за порядъчен човек и рационализира своите лоши части, тогава какво да правим? Прозрението, което ни казва, че обвиняваме другите в това, от което се страхуваме в себе си, макар и вярно, е само малко начало. Предполагам, че е прогрес да станеш от акивен расит по-малко активен, и дори да работиш по анти-расистки проекти. Но как можем да изстържем дълбоките отлагания на втората природа, дори ако това трябва да става милиметър по милиметър?

 

Никакво “обучение за осъзнаване на расизма” не е в състояние да пречисти нещо така дълбока заложено в основите на културите. Толкова по-важно става издигането и прилагането на закони и конвенции за добро поведение, защото лошото и подмолното няма лесно да си отиде. Ние трябва да сме либерални в обществената сфера и радикални в нашето знание за по-дълбоките неща. Това ни отвежда обратно при диалектиката – дълбоките, взаимно обуславящи се взаимовръзки между расиста и потиснатия. Онова, което ги свързва заедно, са не само най-лошите аспекти от човешката природа – аспекти, които лесно могат да се окажат неизкореними.

 

Онова, което кара тези разрушителни аспекти да вземат специфичната форма на расизма е исторически условно, и в корена на тази условност е социалната и икономическа организация на света, която повелява съгласие по фронтовете на икономическите и националистически отношения, специфични за нашата епоха. Те не са отлети в монолитен блок. Те са твърди, но променливи. Когато се опитваме да се обърнем към расизма психоаналитично, няма да стигнем доникъде (както и по отношение на всеки друг въпрос) ако не проумеем и не търсим как да пренасочим социалните, културни, икономически и географски сили, които карат нашата гадост да вземе тази особено ужасяваща форма. Тогава, може би, ще можем да заменим гръмкото мълчание със звуците на стъргане и чегъртане в усилието ни да оформим по свой начин разрушителната страна от човешката природа.

 

Всичко това ме връща към предмета на втора глава, по-точно, към песимизма на Фройд. Той посочва – а клайнианците са още по-мрачни по този въпрос – че психотичните и грабливи части от човешката природа са държани под контрол само чрез постоянно усилие и че те са вездесъщи във фантазиите и винаги готови да изригнат ако сублимацията и вината се провалят. В такъв случай расизмът не е нещо чуждо, някакъв атавизъм. Той е вездесъщите примитивни процеси, освободени от тяхната клетка от разрушителни социални, културни, политически, идеологически и други подобни сили в иначе цивилизовани общности.

 

Моето семейство живееше във високо културно, подпухнало от богатство предградие (в него е снимана телевизионната сапунена опера “Далас”), но то бе открай докрай расистко, с черна и мексиканска класа от прислужници. Емоциите и действията, които откриваме в расизма са част от нашите собствени психични светове, относително непроменени от историята на движението за граждански права. Променила се е обаче честотата на насилническото проявление на тези чувства, и средствата за компенсиране чрез закона също са се развили.

 

Дори и така, докато пиша в неделните вестници има репортажи за расови размирици в Кролн Хейтс, Броклин, между черни и ортодоксални евреи Лубавичер (чиято световна щаб квартира се намира в този квартал; виж Rayner, 1993).”Преподобният Ал Шарптън, ветеран в такива случаи, поискал да бъде арестуван шофьорът на колата”, евреин Хасиди, който е блъснал и убил черно дете, “и назначаването на специален обвинител”. Закръгленият проповедник заклеймил евреите Хасиди като “търговци на диаманти” и провел няколко от неговата запазена марка демонстрации “Ден на Гнева”.

 

“Макар и веднъж Шамптън – който бе обезсмъртен като Преподобният Бекън в “Кладата на суетата” на Том Улф – се оказа надприказван от по-радикални гласове. Сони Карсън, самозван градски партизанин, който предвожда група наречена Х-клан (по името на Малкъм Х) призовал за повече акции по улиците…

 

“На погребението на черното дете миналата седмица Карсън говорил за заговор на белите за унищожаването на черна Америка. “Конспирацията е широко разпространена. Току що идвам от Милоуки. В Милоуки те ни изяждат”, заявил той, явно по повод на белия сериен убиец Джефри Дамър, повечето от чиито жертви са чернокожи. (Сънди Таймс 1.9.1991).

 

Тук имаме нещастен случай, свързан с едно невинно дете, интерпретиран от две враждебни форми на силно обособени сектантски сепаратистки групи, един го нарича умишлено, един дебел харизматичен лидер, един самозван партизанин, вменяване за богатство от диаманти, голословни твърдения за конспирация с цел геноцид и канибализъм на черни от признал се за виновен бял сериен убиец. Проективната идентификация на разединени примитивни части тук се е развихрила в летните горещини, но е основана на потиснически неравенства. Както ще покажа в следващата глава, да бъдеш евреин Лубавичер и да бъдеш черен в това гето в този период означава че твоята идентичност и членството ти в групата включва придобиването на набор от взаимно стереотипни проективни идентификации. Това е определяща характеристика на принадлежността, и е ужасно трудно тя да бъде демонтирана, процес, който израелците и палестинците и южноафриканските черни и бели с голяма храброст се опитват да договорят.

 

Нямам никакво желание да твърдя, че животът е по-добър за расово потиснатите в икономическо и социално отношение. Аз казвам, обаче, че този тънък пласт на цивилизацията трябва да се грижим и да не се преструваме, че можем да искаме или да либерализираме чувствата. Те са част от онова, което населява нашите вътрешни светове, обитатели на нашето психично пространство – част от всекидневната човешка природа, съвсем близо под повърхността, в очакване на подходящи социални и икономически условия, за да изригнат отново, с неповяхнала ярост. Това е урокът от размириците и от международните отношения напоследък. Вечната бдителност е цената на цивилизацията. Ако изтегляш армията, гледай да имаш в готовност някакви граждански сили, или човешката природа ще се върне назад към примитивните механизми на проекции и излъчване на изкупителни жертви. Това е жалко, но отново казвам че е по-добре да сме наясно срещу какво сме изправени. Снемането на репресията и крайно опасно освен ако има силно гражданско общество.

 

1